Състояние на страх

— Всъщност става дума за серия вълни. Подводното свлачище в Аляска през 1952-ра породи вълна, висока девет метра. Височината на тази обаче не може да се предскаже, защото височината е функция от бреговата линия, в която се удря вълната. В някои части на Калифорния може да достигне до двайсет метра. Колкото шестетажна сграда.

— О, Боже! — промълви Сара.

— И с колко време разполагаме, преди да го направят? — попита Евънс.

— Конференцията ще продължи още два дни. На вълната ще й е необходим един ден да прекоси Тихия океан. Така че…

— Имаме един ден.

— В най-добрия случай. Един ден да кацнем, да се придвижим до Резолюшън Бей и да ги спрем.

— Кого да спрем? — попита Тед Брадли. Вървеше към тях и се прозяваше. — Господи! Главата ми ще се пръсне! Едно малко може и да ми помогне, какво ще кажете? — Млъкна и ги изгледа един по един. — Какво става бе, хора? Изглеждате така, сякаш съм прекъснал нечие погребение.

КЪМ ГАРЕДА

Четвъртък, 14 октомври

05:30

След три часа слънцето изгря и самолетът започна да се снижава. В момента летеше ниско над обрасли със зелени гори острови, обрамчени в неземно бледосиньо. Виждаха се малко пътища и населени места, предимно села.

— Не е ли красиво? — каза Тед Брадли. — Един наистина недокоснат рай.

Кенър, който седеше срещу него, не каза нищо. Той също гледаше през прозореца.

— Не мислите ли, че проблемът ни е в изгубения контакт с природата? — подхвана го Брадли.

— Не — каза Кенър. — Според мен проблемът е, че не виждам много пътища.

— Не мислите ли — продължи Брадли, — че това е заради белия човек, който, за разлика от местните, иска да завладее природата, да я подчини напълно?

— Не, не мисля така.

— Аз пък мисля — каза Брадли. — Според мен хората, които живеят по-близо до земята, в селата си, заобиколени от природата, та тези хора имат вроден екологичен подход и чувство за природния ред.

— Много време ли сте прекарали на село, Тед? — попита го Кенър.

— В интерес на истината, да. Снимах един филм в Зимбабве и друг в Ботсвана. Знам за какво говоря.

— Аха. И през цялото време живяхте на село?

— Не, бяхме на хотел. Налагаше се, заради застраховките. Но често ходех в селата. Няма съмнение, че животът на село е най-добрият и най-разумният от екологична гледна точка. Честно казано, според мен всички хора трябва да живеят по този начин. И определено не бива да насърчаваме селяните да се преселват в града. Това е проблемът.

— Разбирам. Значи вие отсядате в хотел, но искате всички други да живеят на село.

— Не, вие не слушате какво…

— Къде живеете сега, Тед? — попита Кенър.

— В Шърман Оукс.

— Това село ли е?

— Не. Е, в известен смисъл може и да се нарече село… Но работата ми налага да съм в Лос Анжелис. Нямам избор.

— Тед, били ли сте някога в село в Третия свят? Дори за една нощ?

Брадли се размърда малко нервно.

— Както вече казах, прекарах доста време в селата, където снимахме. Знам за какво говоря.

— Ако животът на село е толкова хубав, защо хората искат да се махнат оттам, според вас?

— Би трябвало да останат, точно това казвам.

— Значи знаете по-добре от тях?

Брадли замълча за миг, после избълва:

— Ами, щом искате да знаете и за да бъда честен — да. Определено знам по-добре от тях. Защото стъпвам при преценката си на по-доброто си образование и по-големия си опит. Освен това познавам от първа ръка опасностите на индустриалното общество и как то поболява целия свят. Така че, да, мисля, че знам какво е най-добро за тях. И определено знам кое е най-добро за планетата от екологична гледна точка.

— Лично аз трудно приемам — каза Кенър — други хора да решават какво е най-добро за мен, особено когато тези хора не живеят там, където живея аз, когато не познават местните условия или проблемите, с които се сблъсквам, когато дори не живеят в същата страна, но въпреки това са убедени — в някакъв си далечен град на запад, от бюрото си в някакъв стъклен небостъргач в Брюксел, Берлин или Ню Йорк — въпреки това са убедени, че знаят решенията на всичките ми проблеми и как би трябвало да живея. Определено ми е трудно да приема това.

— И защо? — попита Брадли. — Тоест… вижте — не е възможно да вярвате, че всички хора на планетата трябва да правят онова, което на тях им се иска. Това би било ужасно. Тези хора се нуждаят от помощ и напътствие.

— И вие ще им ги дадете? На „тези хора“?

— Добре де, да се говори така не е политически коректно, признавам. Но вие искате ли тези хора да имат същия ужасен, прахоснически жизнен стандарт, който имаме ние в Америка и който съществува в по-малка степен в Европа?

— Не забелязвам да се отказвате от него.

— Да — каза Тед, — но правя каквото мога. Разделям боклука си за рециклиране. Поддържам въглеродно неутрален начин на живот. Работата е там, че ако всички други хора се индустриализират, това ще доведе до ново отравяне на почвите, водата и въздуха в световен мащаб. Това не бива да се случва.

— Аз съм постигнал своето, но вие не можете да постигнете вашето, така ли?

— Въпрос на реалности — каза Брадли.

— Вашите реалности. Не техните.

В този момент Санжонг махна на Кенър.