Състояние на страх

Младежът се усмихна на Сара. Кенър мина в задното помещение, а Сара каза на младежа:

— Дали ще можете да ми помогнете?

— С удоволствие. — Той се ухили. Беше с къса подстрижка, на деветнайсет или двайсет. Носеше черна тениска с надпис „Гарванът“. Ръцете му бяха загорели, сякаш често работи на слънце.

— Търся един мъж — каза Сара и плъзна един лист към него.

— Жена като вас да търси мъж?! — засмя се младежът и взе листа. Беше копие на снимка на Брюстър, онзи с лагера в Антарктика.

— О, да — веднага каза младежът. — Познавам го. Идва от време на време.

— Как се казва?

— Не знам, но и сега е тук.

— Сега? — Сара се огледа за Кенър, но той беше отзад със собственика. Не искаше да го вика, нито да привлича вниманието към себе си по друг начин.

Хлапето се беше надигнало на пръсти и се оглеждаше.

— Да, тук е. Поне беше тук преди няколко минути. Купи си таймери.

— Къде държите таймерите?

— Елате, ще ви покажа. — Заобиколи тезгяха и я поведе през купчините зелени униформи и натрупаните на два метра височина кашони. Сара не виждаше над тях.

Хлапето я погледна през рамо.

— Вие каква сте, нещо като детектив?

— Нещо такова.

Навлизаха все по-навътре в магазина. Изведнъж се чу звънчето на входната врата и Сара се обърна да погледне. Над купчините военни якета зърна кестенява глава и бяла риза с червена яка, после вратата се затвори.

— Той излиза…

Въобще не се замисли. Просто се обърна и хукна към вратата. Сакът се удряше в хълбока й. Тичаше с всички сили, без да си прави труда да заобикаля препятствията — просто ги прескачаше.

— Хей — извика момчето след нея. — Къде хукнахте?

Тя излетя през вратата.

Беше на улицата. Облещено жежко слънце и блъскащи се тълпи. Не виждаше никъде бялата риза с червена яка. Мъжът не беше имал време да пресече улицата. Надникна зад ъгъла и го видя да се отдалечава спокойно към Пета улица. Тръгна след него.

Беше на около трийсет и пет, облечен в евтини дрехи, наподобяващи екип за голф. Панталоните му бяха омачкани. Кубинките му бяха мръсни. Носеше тъмни очила и си отглеждаше малък подрязан мустак. Приличаше на човек, който прекарва много време навън, но не като строителен работник например — по-скоро като техник, който надзирава другите. Може би строителен техник. Строителен инспектор. Нещо такова.

Опита се да запомни детайлите. Скъси разстоянието помежду им, после реши, че това не е много умно, и изостана. Мнимият Брюстър спря пред някаква витрина и я разглежда известно време, после продължи.

Тя стигна до витрината. Беше магазинче за керамика, на витрината бяха изложени евтини чинии. Сара се зачуди дали Брюстър не е разбрал, че го следят.

Да следи терорист по централна градска улица й се струваше като сцена от филм, но беше и по-страшничко от очакваното. Магазинът за военни стоки беше останал далеч назад. Сара не знаеше къде е Кенър в момента. Искаше й се да е с нея. Самата тя изпъкваше твърде много в тълпата — хората по тротоара бяха предимно от латиноамерикански произход, а и освен че бе руса, главата й стърчеше доста над техните.

Слезе на улицата и тръгна покрай бордюра. Така се отърва от петнайсетина сантиметра височина, но косата й не стана по-малко руса. За това обаче не можеше да направи нищо.

Остави на Брюстър двайсетина метра преднина. Не смееше да увеличи разстоянието от страх да не го изгуби.

Брюстър пресече Пета, мина още половин пресечка, после зави наляво по някаква тясна уличка. Сара стигна до нея и спря. Имаше струпани чували с боклук и миризмата на гнило се долавяше отдалеч. Голям камион за доставки препречваше другия край.

А от Брюстър нямаше и следа.

Беше изчезнал.

Нямаше как да изчезне, освен ако не беше влязъл в някоя врата. Вратите бяха на шест-седем метра една от друга, някои разположени дълбоко в тухлената стена.

Тя прехапа устни. Не й харесваше мисълта, че не го вижда. Но пък при камиона в дъното имаше работници…

Тръгна по уличката.

Поглеждаше към всяка врата на минаване. Някои бяха заковани с дъски, други — заключени. Някои имаха зацапани табели с името на фирмата и указания:

Никакъв Брюстър.

Беше изминала половината уличка, когато нещо я накара да погледне назад. Тъкмо навреме да види как Брюстър излиза от един вход и бързо тръгва назад.

Тя хукна.

На минаване покрай входа видя възрастна жена, застанала на прага. Табелката гласеше „Коприна и платове Мънро“.

— Кой е този човек? — извика Сара.

Старата жена сви рамене.

— Сбъркал входа. Редовно го правят… — Каза още нещо, но Сара вече се беше отдалечила и не я чу.

Стигна до тротоара и продължи да тича. Виждаше Брюстър на половин пресечка напред. Вървеше бързо, почти подтичваше.

Брюстър пресече Четвърта улица. Един пикап спря до тротоара на няколко метра пред него. Син и очукан, с аризонски номера. Брюстър бързо се качи и пикапът потегли с рев.

Докато Сара трескаво си записваше номера на пикапа, колата на Кенър наби спирачки до нея.

— Скачай.

Тя се вмъкна при него и Кенър настъпи газта.

— Къде беше? — попита тя.

— Да взема колата. Видях те да излизаш. Засне ли го?

Съвсем беше забравила за сака на рамото си.

— Мисля, че да.