Състояние на страх

— Браво. Собственикът на магазина ми даде името му.

— Така ли?

— Макар че едва ли е истинското му име. Дейвид Паулсън. И адрес за доставка.

— На ракетите?

— Не, на установките.

— Къде?

— Флагстаф, Аризона.

Синият пикап се появи в полезрението им.

Последваха пикапа по Втора улица, покрай сградата на „Лос Анжелис Таймс“, покрай наказателния съд и оттам по магистралата. Кенър си го биваше — успя да запази значителна дистанция, но и за миг не изпускаше пикапа от поглед.

— Не ти е за пръв път — каза Сара.

— Напротив.

— А каква е онази карта, която показваш на всички?

Кенър извади портфейла си и й го подаде. Вътре имаше сребриста значка, която много приличаше на полицейска, само дето релефните букви гласяха „РАНС“. Имаше и служебна карта, издадена от „Разузнавателна агенция за национална сигурност“.

— Никога не съм чувала за Разузнавателната агенция за национална сигурност.

Кенър кимна и си прибра портфейла.

— С какво се занимава?

— Основно с това да не привлича внимание към себе си — каза Кенър. — Да ти се е обаждал Евънс?

— Не искаш да ми кажеш, така ли?

— Няма нищо за казване. Агенциите за вътрешна сигурност така и не намериха верния тон за противодействие срещу вътрешния тероризъм. Или действат прекалено грубо, или са склонни да си затварят очите. Всички служители на РАНС са специално обучени. Така, а сега се обади на Санжонг и му продиктувай номера на пикапа, да видим дали ще открие нещо.

— Значи се занимавате с вътрешен тероризъм, така ли?

— Понякога.

Синият пикап пое по Междущатска 5, в посока изток, покрай скупчените пожълтяващи сгради на Окръжната болница.

— Къде отиват? — попита тя.

— Не знам — отговори Кенър. — Но това определено не е пътят за Аризона.

Тя взе телефона и се обади на Санжонг.

Санжонг си записа регистрационния номер и се обади след няма и пет минути:

— Регистриран е като собственост на ранчо „Лейзи-Бар“, край Седона. Явно става въпрос за нещо като хотел с минерални бани. Не е бил обявен за откраднат.

— Добре. Кой е собственик на ранчото?

— Холдингова компания „Приятели на чистия Запад“. Притежават верига от комплекси за селски туризъм в Аризона и Ню Мексико.

— Кой е собственик на компанията?

— В момента проверявам, но сигурно ще отнеме известно време.

Санжонг затвори.

Пикапът се престрои в дясното платно и включи мигача.

— Излиза от пътя — каза Кенър.

Последваха пикапа през западащ индустриален район. Тук-там имаше табели „ФАБРИКА ЗА ЛАМАРИНА“ или „МАШИННИ ЧАСТИ“, но повечето сгради не бяха обозначени и почти нямаха прозорци. Въздухът трептеше от жегата, все едно е паднала лека мъгла.

След три километра пикапът зави отново надясно, точно след знак с надпис „МТСИ КОРП“. И малка картинка на летище със стрелка отдолу.

— Сигурно е частно летище — каза Кенър.

— Какво е МТСИ?

— Не знам.

По-надолу по пътя се виждаше летището с няколко малки витлови самолета, чесни и пайпери, от едната страна. Пикапът спря до един двумоторен самолет.

— Двумоторен „Отър“ — каза Кенър.

— Това важно ли е?

— Къса писта за излитане, голяма товароподемност. Това е работна машина. Използват ги при пожари, такива неща.

Брюстър слезе от пикапа и каза нещо на пилота. После се качи в пикапа, той потегли и след стотина метра спря пред огромна правоъгълна постройка от гофрирана ламарина с паркирани отпред два вана. На постройката имаше табела с надпис МТСИ с големи сини букви.

Брюстър пак слезе от пикапа и мина от задната му страна; шофьорът слезе след него.

— Кучият му син — промърмори Сара.

Шофьорът беше мъжът, когото познаваха под името Болдън. Сега беше с дънки, бейзболна шапка и слънчеви очила, но нямаше съмнение кой е.

— Спокойно — каза Кенър.

Брюстър и Болдън влязоха в постройката през една тясна врата, която се затвори след тях с метално дрънчене.

— Ти стой тук — каза Кенър, слезе от колата, тръгна бързо към постройката и хлътна вътре.

Сара седеше в колата, заслонила с ръка очи от слънцето, и чакаше. Минутите се влачеха едва-едва. Примижа към табелата върху тясната страна на ламаринената постройка — нещо беше написано с по-малки бели букви под големите инициали на компанията. Но беше далеч и не можеше да ги разчете.

Помисли си дали да не се обади на Санжонг, но се отказа. Притесняваше се какво може да стане, ако Брюстър и Болдън излязат, а Кенър остане вътре. Щеше да се наложи да ги последва сама. Не можеше да ги остави да се измъкнат…

Тази мисъл я накара да се прехвърли на шофьорската седалка. Сложи ръце на волана. Погледна си часовника. Бяха минали девет-десет минути. Огледа постройката за някакво раздвижване, но и да ставаше нещо вътре, нямаше как да разбере.

Отново си погледна часовника.

Почувства се като някаква страхливка, както си седеше в колата. През целия си съзнателен живот се бе изправяла лице в лице с нещата, които я плашеха. Точно така се беше научила да кара ски по лед, да се катери по скали (макар че беше прекалено висока за този спорт), да се гмурка с водолазен апарат.

А сега си седеше в нажежената кола и броеше минутите.

„Да става каквото ще“, каза си. И слезе от колата.