Стая

— Където елени и антилопи играят… — пея аз.

— Където рядко лоша дума се чува…

— И небето е безоблачно целия ден.

— Време е — казва Мам и отваря Черга.

Не искам. Лягам и си слагам ръцете на раменете, а лактите ми да стърчат. Чакам Мам да ме увие.

Вместо това тя ме гледа. Ходилата, краката, ръцете, главата, очите, нейните се плъзгат по целия мен, сякаш брои.

— Какво? — казвам аз.

Тя не казва нито дума. Навежда се, дори не ме целува, само докосва лице до моето, докато не знам вече кое чие е. В гърдите ми е та-да та-да та-да

. Няма да я пусна.

— Така — казва Мам с дрезгав глас. — Ние сме страхмели, нали? Напълно страхмели. Ще се видим навън. — Слага ми ръцете по специалния начин със стърчащи лакти. Загъва Черга върху мен и светлината изчезва.

Навит съм в бодливото тъмно.

— Как е на стегнатост?

Опитвам дали мога да вдигна ръце над глава и гръб, остъргвам се малко.

— Добре ли е?

— Добре — казвам аз.

После само чакаме. Нещо идва на върха на Черга и започва да ми гали косата, ръката на Мам е, познавам даже, без да виждам. Чувам си дишането, което е шумно. Мисля си за Графа в торбата с пълзящите червеи. Те падат надолу надолу надолу пляс в морето. Червеите могат ли да плуват? Умрял, пикап, тичам, някой… не, измъквам се, после скачам, тичам, някой, бележка, горелка. Забравих полиция

преди горелка, прекалено е сложно, ще объркам всичко и Стария Ник ще ме погребе наистина и Мам ще чака завинаги.

След дълго време прошепвам:

— Той ще идва ли, или не?

— Не знам. Как би могъл да не дойде? Ако е поне малко човек…

Мислех, че човековете или са, или не са, не знаех, че някой може да е само малко човек. Тогава какво са другите му части?

Аз чакам ли чакам. Не си чувствам ръцете. Черга лежи пред носа ми, искам да се почеша. Опитвам и опитвам, и го достигам.

— Мам?

— Тук съм.

— И аз.

Бип-бип.

Подскачам, уж трябва да съм умрял, ама става ненарочно, изведнъж искам да изляза от Черга, но съм заклещен и не мога дори да опитам, иначе той ще види…

Нещо ме натиска, трябва да е ръката на Мам. Трябва да съм суперпринц ДжакърДжак за нея, така че стоя супермирно. Край на движенето, аз съм Труп, аз съм Графа, не, аз съм неговият приятел, още по-умрял.

— Ето ти. — Това е гласът на Стария Ник. Звучи както винаги. Дори не знае какво се е случило с моето умиране. — Антибиотици, съвсем малко им е изтекла годността. За дете трябва да се дава по половина, каза онзи.

Мам не отговаря.

— Той къде е. В гардероба?

Това „той“ съм аз.

— В чергата ли е? Да не си полудяла, да увиеш болно дете така?

— Ти не се върна — казва Мам, а гласът й е много странен. — Влоши се през нощта, а тази сутрин не се събуди.

Нищо. После Стария Ник издава шантав звук.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? — изпищява Мам, но аз не мърдам, не мърдам, аз съм вкочанен, без чуване без виждане без нищо.

— О, не. — Чувам му дъха през цялото време. — Ужасно. Горкото ми момиче, та ти…

Никой нищо не казва за минута.

— Явно е било нещо наистина сериозно — казва Стария Ник, — хапчетата така или иначе е нямало да помогнат.

— Ти го уби — изревава Мам.

— Е, хайде сега, успокой се.

— Как да се успокоя, като Джак е… — диша странно, думите й излизат като хълцане. Преструва се толкова истинско, че почти й повярвам.

— Дай на мен. — Гласът му е много близо, аз веднага ставам стегнат и вкочанен вкочанен вкочанен.

— Не го докосвай.

— Добре, добре. — После Стария Ник казва: — Не можеш да го държиш тук.

— Детето ми!

— Знам, ужасно е. Но сега трябва да го взема.

— Не!

— Колко време е минало? Тази сутрин ли каза? Или през нощта? Сигурно вече започва да… не е здравословно да го държиш тук. Най-добре да го взема и да му намеря място.

— Не в двора — говоренето на Мам е почти ръмжене.

— Добре.

— Ако го сложиш в двора… Не трябваше да го правиш, прекалено е близо. Ако го погребеш там, ще му чувам плача.

— Казах добре.

— Трябва да го закараш някъде далече, разбра ли?

— Добре. Дай да…

— Още не. — Тя плаче ли плаче. — Да не си го развил.

— Ще го държа завит през цялото време.

— С пръст да не си…

— Добре.

— Закълни се, че няма дори да го погледнеш с гнусните си очи.

— Добре.

— Закълни се.

— Заклевам се, доволна ли си сега?

Аз съм умрял умрял умрял.

— Ще разбера — казва Мам, — ако си го сложил в двора, и ще викам при всяко отваряне на вратата, ще разруша това място, заклевам се, никога вече няма да млъкна. Ще трябва да ме убиеш, за да ми затвориш устата. Вече нищо не ме интересува.

Защо му казва да я убие?

— Спокойно — Стария Ник звучи все едно говори на куче. — Сега ще го вдигна и ще го занеса до пикапа, става ли?

— Внимателно. Намери някое хубаво място — казва Мам, плаче толкова много, че едва чувам какво казва. — Някъде с дървета или нещо такова.

— Разбира се. Време е да тръгвам.

Хващат ме през Черга, стискат ме, Мам е, казва:

— Джак, Джак, Джак.

После ме вдигат. Мисля, че е тя, после разбирам, че е той.