Стая

Друга светлина прелита отгоре. Нещата се плъзгат в небето, дето мисля, че са дървета. И къщи, и светлини на огромни стълбове, и няколко коли, и всичкото се носи. Като анимационно филмче, в което съм и аз, ама по-объркано. Държа се за ръба на пикапа, много твърд и студен. Небето е по най-много огромно, ей там има малко розово, оранжево, ама останалото е сиво. Поглеждам надолу, улицата е черна и дълга дълга натам. Знам да скачам хубаво, ама не като всичко се тресе и удря, и светлините са размазани, и въздухът е толкова странен, мирише на ябълка или нещо такова. Очите ми не работят както трябва, толкова ме е страх да съм страхмел.

Пикапът е спрял пак. Не мога да скоча. Не мога да мръдна. Успявам да се изправя и да погледна навън, но…

Плъзвам се и се удрям из пикапа, главата ми удря нещо здраво, викам, без да искам:

— Aaaaa!

Метален звук. Лицето на Стария Ник. Той е извън пикапа с най-бясното лице, което съм виждал, и…

Скачам.

Земята ми счупва краката, строшава коляното, удря ме в лицето, но аз тичам тичам тичам, къде е

някой? Мам каза да викам на някой или на кола, или на светната къща, виждам кола, ама е тъмна вътре, а и нищо не ми излиза от устата, дето е пълна с коса, и продължавам да тичам. Тичай, Джак, и бърз бъди… Мам не е тук, но обеща, че ми е в главата и аз тичам тичам тичам. Рев зад мен, което е той, Стария Ник идва да ме разкъса на две трам-та-та

, трябва да намеря някой, да извикам помощ помощ, но няма някой, няма никакъв някой, ще се наложи да тичам завинаги, но дъхът ми свърши и не виждам, и…

Мечка.

Вълк?

Куче, кучето някой ли е?

Някой идва зад кучето, един много малък човек, вървящо бебе е, бута нещо с колела с още по-малко бебе вътре. Не помня какво да извикам, спрян ми е звукът, само продължавам да тичам към тях. Бебето се смее, почти няма коса. Мъничкото в нещото за бутане не е истинско, май е кукла. Кучето е малко, но истинско, прави ако на земята, никога не съм виждал кучетата в Телевизор да го правят. Един човек идва зад бебето и взема акото в пликче, сякаш е съкровище, мисля, че той, този някой с къса коса като Стария Ник, но по-къдрав и е по-кафяв от бебето. Аз пробвам „Помощ“, но не излиза много силно. Тичам, докато почти съм при тях и кучето лае и скача, и

ме изяжда…

Отварям уста за най-широкия писък, но не излиза звук.

— Раджа!

Червено на пръста ми цяло точки.

— Раджа, долу! — Мъжът човек хваща кучето за врата.

Кръвта ми пада от ръката.

После бам хванат съм отзад, Стария Ник, неговите огромни ръце са на ребрата ми. Оплесках, хвановал ме е, извинявай извинявай извинявай Мам

. Той ме вдига. Тогава пищя, пищя без думи даже. Хванал ме е под мишница, носи ме обратно към пикапа, Мам каза, че може да удрям, може да го убия, аз удрям ли удрям, но не мога да стигна, удрям си само себе си…

— Извинете — вика човекът, дето държи кучето с ако. — Ей, господине? — Гласът не му е дебел, по-тих е.

Стария Ник се обръща. Забравям да пищя.

— Много се извинявам, дъщеря ви добре ли е?

Каква дъщеря?

Стария Ник прочиства гърло, още ме носи към пикапа, но върви назад.

— Много добре.

— Раджа обикновено е много мил, но тя го изненада…

— Малък пристъп — казва Стария Ник.

— Хей! Почакайте, мисля, че ръката й кърви.

Аз си поглеждам изядения пръст, кръвта прави капки.

Сега той е вдигнал бебето човек, държи го на ръка, а пликчето с ако в другата и изглежда много объркан.

Стария Ник ме слага долу, държи пръсти на раменете ми, така че горят.

— Всичко е под контрол.

— Коляното й — също, изглежда лошо. Това не го е направил Раджа. Да не е падала? — пита мъжът.

— Не съм тя — казвам аз, но само в гърлото си.

— Защо не гледате своята работа, а аз моята? — почти ръмжи Стария Ник.

Мам, Мам, трябваш ми за говорене. Тя не ми е вече в главата, никъде не е. Написа бележката, съвсем забравих, слагам си неизядената ръка в гащите и не мога да намеря бележката, но после я намирам, цялата е опикана. Не мога да говоря, но махам към някой мъжа.

Стария Ник ми я изтръгва от ръката и я изчезва.

— Добре, това… това не ми харесва — казва мъжът. Той има малък телефон в ръката, откъде се взе? Казва: — Да, полицията, моля.

Случва се точно както каза Мам, вече сме на осем, което е полиция, аз дори не съм показал бележката или разказал за Стая, правя го наобратно. Трябва да говоря с някой все едно е човек. Започвам да казвам „Отвлякоха ме“, но излиза само на шептене, защото Стария Ник пак ме вдига, отива към пикапа, даже бяга, аз треперя на парчета, не мога да ударя, той ще…

— Записах ви номера, господине!

Това го крещи мъжът човек, на мен ли крещи? Какъв номер?

— „К“ девет три… — вика числа, защо вика числа?

Внезапно аааааа улицата ме удря в корема ръцете лицето, Стария Ник бяга, но без мен. Той ме изпусна. По-далече е с всяка секунда. Това са сигурно вълшебни числа, за да го накарат да ме изпусне.

Опитвам се да стана, но не помня как.