Стая

Звук като чудовище, пикапът е рррррррррм

и идва към мен рррррррррр

, ще ме смачка на улицата, не знам как къде какво… бебето плаче, никога преди не съм чувал истинско бебе да плаче…

Пикапът го няма. Просто мина покрай мен, зад ъгъла, без да спира. Чувам го за малко, после не го чувам повече.

По-високата част, това ли е тротоарът, Мам каза да се кача на него. Трябва да лазя, само че с удареното коляно. Тротоарът е цял на големи квадрати, грапави.

Ужасна миризма. Носът на кучето е точно до мен, върнало се е, за да ме сдъвче, пищя.

— Раджа! — Мъжът издърпва кучето. Клекнал е, а бебето се върти на коленето му. Вече не държи пликчето с ако. Прилича на човек в Телевизор, но по-близо и по-широко и с миризми, малко като Сапун за чинии и мента и къри заедно.

Неговата ръка, дето не държи кучето, се опитва да ме хване, но аз се търкулвам точно навреме.

— Всичко е наред, миличка. Всичко е наред.

Кой е миличка? Очите му гледат моите очи, аз съм миличка. Не мога да гледам, прекалено е шантаво да ме вижда и да ми говори.

— Как се казваш?

Човековете в Телевизор никога не питат неща, освен Дора, а тя вече ми знае името.

— Можеш ли да ми кажеш името си?

Мам каза да говоря с някой, това ми е работата. Опитвам се и нищо не излиза. Облизвам си устата.

— Джак.

— Как? — Навежда се по-близо, аз се свивам на кълбо с глава в ръцете ми. — Няма нищо, никой няма да те нарани. Кажи ми името си малко по-силно.

По-лесно е, като не го гледам.

— Джак.

— Джаки?

— Джак.

— О, ясно, извинявай. Баща ти го няма вече, Джак.

За какво говори?

Бебето започва да си дърпа нещото, дето му е върху ризата, яке.

— Аз съм Аджит, между другото — казва мъжът човек, — а това е дъщеря ми… чакай, Наиша. На Джак му трябва лепенка за това ударено колянце, да видим дали… — той бърка във всички части на чантата си. — Раджа много съжалява, че те ухапа.

Кучето не изглежда да съжалява, има много остри и мръсни зъби. Да не ми е изпило кръвта като вампир?

— Не ми изглеждаш добре, Джак, да не си бил болен напоследък?

Поклащам глава.

— Мам.

— Какво?

— Мам повърна на тениската ми.

Бебето продължава да говори, само че не на език. Дърпа ушите на кучето Раджа, защо не се страхува от него?

— Извинявай, не те чух — казва мъжът Аджит.

Не казвам повече друго.

— Полицаите ще дойдат всеки момент, нали? — Обръща се към улицата да погледне, бебето Наиша плаче малко. Подскача на коляното му: „У дома при Амми17

сега, у дома в леглото“.

Сещам се за Креватчо. Топлото.

Той натиска малки бутони на телефона си и говори повече, но аз не слушам.

Искам да избягам. Но мисля, че ако помръдна, кучето Раджа ще ме ухапе и ще изпие още от кръвта ми. Седя върху една линия и част от мен е в един квадрат, а друга — в друг. Изяденият ми пръст боли и боли, и коляното боли, дясното, от него излиза кръв, където кожата се е скъсала, беше червено, но сега става черно. До стъпалото ми има остър овал, опитвам се да го взема, но е залепено, после идва в пръстите ми, листо е. Листо от истинско дърво като онова, дето беше върху Прозорче онзи ден. Поглеждам нагоре, над мен има дърво, което сигурно е пуснало листото. Огромният светъл стълб ме заслепява. Цялото голямо на небето зад него сега е черно, розовото и оранжевото са си отишли, ама къде? Въздухът се движи в лицето му, треперя, без да искам.

— Сигурно ти е студено. Студено ли ти е?

Мисля, че бебето Наиша пита мъжът Аджит, ама е мен, знам, защото си сваля якето и ми го подава.

— Ето.

Поклащам глава, защото е яке на човек, аз никога не съм имал яке.

— Как си си загубила обувките?

Какви обувки?

Мъжът Аджит спира да говори след това.

Една кола спира, знам каква е, полицейска кола от Телевизор. Човекове излизат, двамове са, с къса коса, една черна коса и една жълтеникава. Всички се движат бързо, а Аджит им говори. Бебето Наиша се опитва да се измъкне, но той я държи в ръце, не я боли, така мисля. Раджа лежи върху нещо кафеникаво, трева е, мислех, че ще е зелена, има квадрати с нея покрай целия тротоар. Ще ми се бележката да ми беше още тук, но Стария Ник я изчезна. Не знам думите, изтърбушиха ми се от главата.

Мам е още в Стая, искам я тук толкова много много много. Стария Ник избяга с бързо каране в своя пикап, но къде отива, вече не към езерото или дърветата, защото видя как не съм умрял. Позволено ми беше да го убия, ама не успях.

Имам внезапно ужасна идея. Може би се е върнал в Стая, може би е там сега, прави Врата отворена бип-бип

и е ядосан, аз съм виновен, задето не съм умрял…

— Джак?

Оглеждам се за движеща уста. Полицията е, дето мисля, че е тя, ама е трудно да се каже, с черната коса, не с жълтата.

— Джак — повтаря пак. Откъде знае? — Аз съм инспектор Оу. Можеш ли да ми кажеш на колко години си?

Трябва да спасявам Мам, трябва да говоря на полицаите да вземат горелка, но устата ми не работи. Тя има нещо на колана си, пистолет е, точно като полицията в Телевизор. Ами ако са от лошата полиция, дето затворили свети Петър, не се сетих за това. Гледам колана, не лицето, як колан с катарама.

— Знаеш ли на колко години си?

Фасулско. Показвам пет пръста.