Стая

Само че са прекалено много, те са жълти и зелени, и червени, и сини, и оранжеви. Всичките са плоски като онази от Стария Ник, дето Мам изхвърли в Боклук, ама аз пак изядох. Мам ми избира, червена е, но аз клатя глава, защото онази от него беше червена и мисля, че пак ще се разплача. Мам избира зелена. Пилар маха найлона. Доктор Клей забива иглата в лакътя и аз пищя, и се опитвам да избягам, но Мам ме държи, слага близалката в устата ми, аз я смуча, ама това изобщо не спира боленето.

— Почти свършихме — казва тя.

— Не ми харесва.

— Ето, иглата излезе.

— Много добре — казва доктор Клей.

— Не, близалката.

— Нали си получи близалката — казва Мам.

— Не ми харесва, не ми харесва зелената.

— Няма проблем, изплюй я.

Пилар я взема.

— Пробвай оранжева, на мен оранжевите най-много ми харесват — казва тя.

Не знаех, че имам право на две. Пилар отваря една оранжева и е хубава.

* * *

Първо е топло, после става студено. Топлото беше хубаво, ама студеното е мокро студено. Аз и Мам сме в Креватчо, но то се е свило и става ледено, чаршафът под нас и чаршафът над нас — също, и Юрганчо си е загубил бялото, целият е син…

Това не е Стая.

Глупав Пиш пак е станал.

— В Навън сме — прошепвам му. — Мам…

Тя скача като електрошок.

— Пишках.

— Няма нищо.

— Не, ама всичко е намокровано. Тениската ми, дето е на корема — също.

— Не го мисли.

Опитвам се да не мисля. Гледам покрай главата й. Подът е като Черга, ама мъхест без шарка и без краища, някакво сиво, стига чак до стените, не знаех, че стените са зелени. Има рисунка на чудовище, но като погледна, е всъщност огромна вълна от море. Форма като Прозорче, само че е на стената, знам какво е, това е страничен прозорец, със сто дървени линии през него, дето между тях идва светлина.

— Още мисля — казвам на Мам.

— Разбира се. — Намира ми бузата да я целуне.

— Не мога да не го мисля, защото още съм мокър.

— А, това ли — казва тя с различен глас. — Нямах предвид, че не трябва да го мислиш, че си се напишкал в леглото, а просто да не се тревожиш за това. — Става, още е в хартиената рокля, смачкана е на топка. — Сестрите ще сменят чаршафите.

Не искам сестрите.

— Ама другите ми тениски… — Те са в Скринчо, в долното чекмедже. Бяха вчера, така че сигурно и сега са. Ама Стая още ли е там, като ние не сме в нея?

— Ще измислим нещо — казва Мам. Стои до прозореца, направила е дървените линии да се разделят повече и има много светлина.

— Как го направи? — изтичвам при нея, масата ми удря крака,

бам

.

Тя го потърква да се оправи.

— С тази връв, виждаш ли? Това е връвта на щората?

— Какво е…?

— Това е връвта, която отваря и затваря щората — казва тя. — Това е щора за прозорец, нарича се щора… ами сигурно защото… ами не ти дава да гледаш навън.

— Защо не ми дава да гледам?

— Не само на теб, говоря за всички.

Защо съм аз в смисъл на всички?

— Не дава на хората да гледат навътре или навън — продължава Мам.

Ама аз гледам навън, като Телевизор е. Има трева и дървета, малко от бяла сграда и три коли, синя, кафява и сребърна с нещо като ленти.

— На тревата…

— Какво?

— Това лешояд ли е?

— Мисля, че е просто врана.

— Още една.

— Това е, ъъъ, как се казваше, гълъб. Ранен стадий на алцхаймер! Добре, давай да се измием.

— Не сме закусили — казвам й аз.

— Можем да го направим после.

Поклащам глава.

— Закуската е преди банята.

— Не е задължително, Джак.

— Ама…

— Сега не трябва да правим нещата както преди — казва Мам, — можем да вършим каквото си поискаме.

— Аз искам закуска преди баня.

Тя обаче изчезва зад един от ъглите и не мога да я видя, тичам след нея. Намирам я в друга малка стая вътре в тази, подът се е превърнал в лъскави студени бели квадрати и стените също са станали бели.

Има тоалетна, която не е Тоалетна, и мивка, която е два пъти колкото Мивка, и висока невидима кутия, дето трябва да е душ като този, с който човековете от Телевизор се плискат.

— Къде се крие ваната?

— Няма вана. — Мам дърпа настрани предното на кутията, за да се отвори. Сваля хартиената си рокля и я смачква в една кошница, която мисля, че е като Боклук, но няма капак, който прави

плинк

.

— Да се отървем и от това мръсно нещо. — Тениската засмуква лицето ми, като я сваля. Мам я намачква и я хвърля в боклука.

— Ама…

— Това е парцал.

— Не е, това ми е тениската.

— Ще ти дам нова, много нови — почти не я чувам, защото е включила душа, дето пада шумно. — Влез тук.

— Не знам как.

— Прекрасно е, повярвай ми — Мам чака. — Добре тогава, няма да се бавя. — Влиза вътре и започва да затваря невидимата врата.

— Не.

— Трябва, иначе водата ще се излее навън.

— Не.

— Може да ме гледаш през стъклото, тук съм. — Плъзга го прас, не я виждам вече, само размазана, ама не като истинската Мам, а като призрак, който издава странни звуци.

Удрям кутията, не мога да измисля как, после измислям и я отварям силно.

— Джак…

— Не ми харесва, като ти си вътре, а аз — отвън.

Плача.

Мам ми изтрива лицето с ръце, така размазва сълзите.

— Извинявай — казва тя, — извинявай. Май прекалено бързам. — Прегръща ме и това ме намокря цял надолу. — Вече няма за какво да плачеш.