Стъкленият меч

Приземяваме се не с плясък, а с отекващ звън на метал. Принудена съм да се претърколя, за да не си раздробя глезените, но въпреки това усещам как тъпа, смъдяща болка пробягва нагоре по костите ми. Какво? Фарли чака, нагазила до колене в реката, до цилиндрична метална тръба с отворен връх. Без да каже нищо, се покатерва в нея и изчезва в онова, което лежи под нас - каквото и да е то. Нямаме време да спорим или да задаваме въпроси, и я следваме сляпо.

Поне Кал има благоразумието да избере тръбата зад нас, като изолира реката и войната зад гърбовете ни. Тя издава пневматично съскане и се затваря херметически. Но това няма да ни предпази задълго, не и от легиона.

-    Още тунели? - питам задъхано, извъртайки се към Фарли. От движението пред очите ми започват да плуват петна и се налага да се облегна тежко на стената с треперещи крака.

Както направи и на улицата, Фарли подлага ръка под рамото ми и ме крепи.

-    Не, това не е тунел - казва с озадачаваща самодоволна усмивка.

И тогава го усещам. Като жужащ някъде акумулатор, но по-голямо. По-силно. Пулсира навсякъде около нас, надолу по странния проход, плувнал в примигващи копчета и приглушени, жълти светлини. Зървам как надолу по коридора се движат червени шалове, криещи лицата на членовете на Гвардията. Изглеждат замъглени, като алени сенки. Със силно скърцане, подобно на стон, цялото помещение се разтърсва и пада, насочва се надолу. Във водата.

-    Лодка. Подводница - казва Кал. Гласът му е далечен, треперлив и слаб. Точно както се чувствам аз.

Никой от нас не изминава повече от няколко стъпки, преди да рухнем върху скосените стени.

ТРЕТА ГЛАВА

През изминалите няколко дни се събудих в затворническа килия, а после - във влак. Сега - в подводница. Къде ли ще се събудя утре?

Започвам да мисля, че всичко това е било сън или халюцинация, или нещо по-лошо. Но може ли да се чувстваш уморен в сънищата? Защото аз определено се чувствам. Изтощението ми прониква чак в костите, във всеки мускул и нерв. Сърцето ми само по себе си е цяла рана, все още кървящо от предателството и провала. Когато отварям очи и откривам тесни, сиви стени, всичко, което искам да забравя, нахлува обратно. Сякаш кралица Елара отново е в главата ми и ме принуждава да изживявам наново най-лошите си спомени. Колкото и да се опитвам, не мога да ги спра.

Кротките ми прислужнички бяха екзекутирани без никаква вина, освен че гримираха кожата ми. Тристан, пронизан като прасе на шиш Уолш. Тя беше на годините на брат ми, прислужница от Подпорите, моя приятелка - една от нас. А загина жестоко от собствената си ръка, за да защити Гвардията, целта ни и мен. Още повече загинаха в тунелите на Площада на Цезар - членове на Гвардията, убити от войниците на Кал, погубени от лекомисления ни план. Споменът за червената кръв ме изгаря, но същото важи и за мисълта за сребърната. Лукас, приятел, закрилник, Сребърен с добро сърце, екзекутиран заради онова, което ние с Джулиан го накарахме да направи. Лейди Блонос, обезглавена, задето ме учеше как да седя прилично. Полковник Макантос, Рейналд Айрал, Беликос Леролан. Пожертвани за каузата. Едва не повръщам, когато си спомням близнаците на Леролан, четиригодишни, загинали в експлозията, която последва стрелбата. Мейвън ми каза, че било злополука - пробит газопровод, но сега знам по-добре. Коварството му е твърде дълбоко за подобно съвпадение. Съмнявам се, че е имал нещо против да взриви още няколко тела, било то и само за да убеди света, че Гвардията се състои от чудовища. Готов е да убие и Джулиан, и Сара. Вероятно са вече мъртви. Изобщо не мога да мисля за тях. Прекалено болезнено е. Сега мислите ми се насочват обратно към самия Мейвън, към студените сини очи и момента, в който осъзнах, че зад очарователната му усмивка се крие звяр.

Койката под мен е твърда, с тънки одеяла, без прилична възглавница, но една част от мен иска отново да си легне. Главоболието ми вече се връща, тупти с електрическия пулс на тази появила се като по чудо лодка. То ми напомня безмилостно - тук няма покой за мен. Все още не, не и докато има да се свършат толкова много неща. Списъкът. Имената. Трябва да ги намеря. Трябва да ги опазя от Мейвън и майка му. Горещина облива лицето ми, кожата ми поруменява при спомена за малката книга на Джулиан с научени с мъка тайни. Списък на тези като мен със странната мутация, която ни дава кръвта на Червени и способностите на Сребърни. Списъкът е завещанието на Джулиан. И моето.

Премятам крака отстрани на койката, като едва не си блъсвам главата в койката над мен, и откривам спретнато сгънат кат дрехи на пода. Черни панталони, които са ми прекалено дълги, тъмночервена риза с протрити лакти и ботуши с липсващи връзки. Нищо подобно на хубавите дрехи, които открих в килията за Сребърни, но усещам допира им до кожата си като нещо правилно.