Стъкленият меч

Главният коридор на подводницата е дълъг, но тесен, разделен от няколко метални врати с дебели панти и херметични печати. За да изолират отделните участъци, ако се наложи, да попречат на целия плавателен съд да се наводни и да потъне. Но вратите не ми вдъхват ни най-малко спокойствие. Не мога да спра да си представям как умирам на дъното на океана, заключена във воден ковчег. Дори Килорн - момче, израсло по водата, изглежда неспокоен. Мъждивите лампи, монтирани в тавана, хвърлят странни, режещи сенки по лицето му и го правят да изглежда стар и изпит.

Другите членове на Гвардията не са толкова засегнати: движат се много целеустремено.

Свалили са червените си кърпи и шалове, разкривайки лица с изражения на мрачна решителност. Носят надолу по прохода диаграми, табли с медицински материали, бинтове, храна или дори от време на време по някоя пушка, винаги забързани и бъбрещи помежду си. Но при вида ми спират, притискат се към стените, за да ми оставят колкото може повече място в тясното пространство. По-дръзките ме гледат в очите, проследяват ме как минавам с куцукане покрай тях, но повечето са забили поглед в краката си.

Няколко дори ми се струват уплашени.

От мен.

Искам да благодаря, да покажа по някакъв начин колко дълбоко съм задължена на всеки мъж и жена на борда на този странен кораб. Благодаря ви за службата, едва не се изплъзва от устните ми, но стисвам челюст, за да го възпра. Благодарим ви за службата. Това печатат в съобщенията, в писмата, които изпращат, за да ви уведомят, че децата ви са загинали заради една безсмислена война. Колко родители съм гледала да плачат над тези думи? Още колко ще ги получат, когато Мерките изпратят на фронта още по-малки деца?

Николко, казвам си. Фарли сигурно има план за това точно както ние ще измислим начин да открием новокръвните - другите като мен. Ще направим нещо. Трябва да направим нещо.

Гвардейците до стената започват да шушукат помежду си, когато минавам. Дори онези, на които им е непоносимо да ме гледат, си шепнат, без да си правят труда да прикриват думите си. Предполагам, че според тях това, което казват, е комплимент.

-    Мълниеносното момиче! - разнася се отекващ вик от тях, рикошира от металните стени. Заобикаля ме като коварните шепоти на Елара, промъква се призрачно в мозъка ми. Малкото мълниеносно момиче. Това е името, с което ме наричаше тя, с което ме наричаха те.

Не. Не, не е.

Въпреки болката изправям гръб и си придавам възможно най-голямо достойнство.

Вече не съм малка.

Шепотите ни следват през целия път до медицинския пункт, където двама членове на Гвардията стоят на пост пред затворената врата. Наблюдават и стълбата - солидно метално съоръжение, което стига до тавана. Единственият изход и единственият вход в този кораб, подобен на бавно движещ се куршум. Един от пазачите има тъмночервена коса също като Тристан, макар че не е и наполовина толкова висок. Другият е як и здрав като дънер с кожа, кафява като орех, полегати очи, широк гръден кош и масивни ръце, по-подходящи за някой силнорък. Когато ме виждат, свеждат почтително глави, но за мое облекчение дори не ме поглеждат. Вместо това насочват вниманието си към Килорн, ухилват му се като приятели от училище.

-    Толкова скоро ли се връщаш, Уорън? - червенокосият се киска, повдигнал многозначително вежди. - Лена вече не е на смяна.

Лена? Килорн се напряга под ръката ми, но не казва нищо, което да издаде смущението му. Вместо това също се разсмива. Аз обаче го познавам по-добре от всеки - достатъчно, за да видя, че усмивката му е насилена. Само като си помисля, че е прекарал времето си, флиртувайки, докато аз бях в безсъзнание, а Шейд лежи ранен и кървящ

-    Момчето си има достатъчно грижи и без да ухажва хубавичките сестри - казва по-възрастният. Плътният му глас отеква надолу по коридора и вероятно стига чак до стаята на

Лена. - Фарли още прави обиколки, ако търсиш нея - казва той и забива палец във вратата.

-    А брат ми? - обаждам се, като се освобождавам от крепящата ме хватка на Килорн. Коленете ми едва не омекват, но успявам да остана на крака. - Шейд Бароу?

Усмивките им изчезват, заместени от по-делово изражение. Почти сякаш съм отново в двора на Сребърните. Грамадният сграбчва вратата, завърта масивното резе, за да не му се налага да ме гледа.

-    Възстановява се добре, госпожице, хм, милейди.

-    Моля ви, наричайте ме Мер.

-    Разбира се - отвръща той нерешително. Макар и двамата да сме част от Алената гвардия, войници в нашата кауза, не сме еднакви. Този мъж и много други никога няма да ме наричат с кръщелното ми име колкото и много да ми се иска да го правят.