Стъкленият меч

Едва съм навлякла ризата през глава, когато вратата на купето ми се отваря с трясък върху големите железни панти. Килорн чака нетърпеливо от другата страна, усмивката му е насилена и мрачна. Не би трябвало да се изчервява, тъй като ме е виждал в различни етапи на разсъбличане в продължение на много лета, но въпреки това бузите му почервеняват.

-    Не е типично за теб да спиш толкова дълго - казва той и долавям тревога в гласа му

Пренебрегвам я със свиване на рамене и се изправям на отмалелите си крака.

-    Предполагам, че съм имала нужда. - В ушите ми се настанява странно звънтене, пронизително, но не болезнено. Тръсвам глава напред-назад в опит да се отърва от него, и докато го правя, приличам на мокро куче.

-    Сигурно е от писъка на баншито - прекосява помещението, идва до мен и улавя главата ми във внимателните си, но мазолести ръце. Оставям се да ме прегледа, въздишайки раздразнено. Той ме обръща настрани и поглежда ушите ми, почервенели от кръв преди кой знае колко време. - Късметлийка си, че не те е уцелило от упор.

-    Аз съм много неща, но не мисля, че „късметлийка“ е едно от тях.

-    Жива си, Мер - казва той рязко и се отдръпва. - Това е повече, отколкото мнозина могат да кажат. - Погледът му ме връща обратно в Нарси, когато казах на брат си, че не се доверявам на думата му Дълбоко в сърцето си знам, че все още не му вярвам.

-    Съжалявам - промърморвам бързо. Разбира се, знам, че други са загинали заради каузата и заради мен. Но аз също умрях. Мер от Подпорите умря в деня, когато падна върху щит от мълнии. Марийна, изгубената Сребърна принцеса, умря в Купата на костите. И не знам какво ново момиче отвори очи в Подземния влак. Знам само коя беше тя и какво изгуби, и тежестта на това знание е почти смазваща.

-    Ще ми кажеш ли къде отиваме, или това е поредната тайна? - опитвам се да прикрия горчивината в гласа си, но се провалям катастрофално.

Килорн е достатъчно любезен да я пренебрегне и се обляга на вратата.

-    Тръгнахме от Нарси преди пет часа и сме се отправили на североизток. Честно, това е всичко, което знам.

-    И това не те притеснява изобщо?

Той само свива рамене:

-    Какво те кара да мислиш, че висшестоящите ми имат доверие или че имат доверие на теб, като стана въпрос? Знаеш по-добре от всеки колко лекомислени бяхме и високата цена, която платихме. - Отново чувствам как ме парва споменът. - Сама каза, че не можеш да имаш доверие дори на Шейд. Съмнявам се, че скоро някой ще споделя тайни.

Острият коментар не ми причинява толкова силна болка, колкото очаквах.

-    Как е той?

Килорн тръсва глава, посочва нататък към коридора.

-    Фарли организира хубав малък медицински пункт за ранените. Той е в по-добро състояние от другите. Ругае много, но определено е по-добре - зелените му очи потъмняват леко и той извръща поглед. - Кракът му...

Поемам си сепнато дъх:

-    Инфектиран ли е? - у дома, в Подпорите, инфекцията беше по-ужасна от отсечена ръка. Нямахме кой знае колко лекарства и настъпеше ли отравяне на кръвта, единственото, което можеше да се направи, беше да сечеш отново и отново, като се надяваш да избегнеш треската и почернелите вени.

За мое облекчение Килорн поклаща глава:

-    Не, Фарли му даде достатъчна доза, а Сребърните се бият с чисти куршуми. Така че това е великодушно от тяхна страна - той се засмива мрачно, като очаква да се присъединя към него. Вместо това потрепервам. Въздухът тук долу е толкова студен. - Но определено ще куца известно време.

-    Ще ме заведеш ли при него, или трябва сама да намеря пътя?

С нов мрачен смях той протяга ръка. За моя изненада откривам, че имам нужда от подкрепата му, за да ми помага да ходя. Нарси и Купата на костите със сигурност са взели своето.

Подводница. Така Килорн нарича странната подводна лодка. И двамата не проумяваме как тя успява да остане под океана, макар да съм сигурна, че Кал ще го разгадае. Той е следващият в списъка ми. Ще го намеря, след като се уверя, че брат ми още диша. Спомням си, че Кал беше почти в безсъзнание, когато избягахме, точно като мен. Но предполагам, че Фарли едва ли ще го настани в медицинския пункт, не и при положение че навсякъде наоколо е пълно с ранени членове на Гвардията. Между тях има твърде много омраза, а никой не иска адът да се отприщва в запечатан метален цилиндър.

Писъкът на баншито още звънти в главата ми - приглушен вой, на който се опитвам да не обръщам внимание. А с всяка стъпка усещам нови болки и натъртвания. Килорн следи всяко мое трепване и забавя темпото, позволява ми да се облегна на ръката му Не обръща внимание на собствените си рани - дълбоки порязвания, скрити под поредните нови превръзки. Винаги е имал мазолести ръце, натъртени и порязани от риболовни кукички и въжета, но те бяха познати рани. Те означаваха, че е в безопасност, работещ, освободен от военна повинност. Ако не беше мъртвият рибар, малките белези щяха да са единствената му грижа.

Някога тази мисъл щеше да ме натъжи. Сега изпитвам единствено гняв.