Стъкленият меч

Но Килорн и Шейд не споделят объркването ми и вместо това избират да си разменят потайни погледи. За пореден път съм в неведение и това никак не ми допада. Този път обаче този, който пази тайни, е родният ми брат, а не коварна кралица и лукав принц.

По някакъв начин това ми причинява по-голяма болка. Намръщена, поглеждам настойчиво

и двамата, докато осъзнават, че чакам отговори.

Килорн стиска зъби и има благоприличието да гледа извинително. Посочва към Шейд. Прехвърля вината.

-    Ти знаеш повече от мен.

-    Гвардията предпочита да не разкрива намеренията си, и с право - Шейд се намества и сяда малко по-изправен. Изсъсква при движението, хваща се за раненото рамо, но ме отпраща с махване на ръка, преди да мога да му помогна. - Искаме да изглеждаме незначителни, победени, неорганизирани...

Не успявам да се сдържа и изсумтявам, като оглеждам бинтовете му.

-    Е, страхотно се справяте.

-    Не бъди жестока, Мер - тросва се Шейд в отговор и прозвучава много подобно на майка ни. - Опитвам се да ти кажа, че нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Нарси не беше единствената ни крепост, а Фарли не е единственият ни водач. Всъщност дори не е истински член на Командването. Тя е просто капитан. Има и други като нея и още повече - над нея.

Ако се съди по начина, по който се разпорежда с войниците си, бих помислила, че Фарли е императрица. Когато успявам да хвърля нов поглед към нея, тя е заета да поправя някаква превръзка, като през цялото време хока сестрата, която първа е превързала раната. Но убедеността на брат ми не може да бъде пренебрегната. Той знае за Алената гвардия много повече от мен и този път съм склонна да вярвам на всичко, което казва за тях. В тази организация има нещо повече от това, което виждам тук. Това е окуражаващо - и плашещо.

-    Сребърните си мислят, че имат две стъпки преднина пред нас, но дори не знаят в какво положение сме - продължава Шейд с пламенен глас. - Изглеждаме слаби, защото така искаме.

Отвръщам бързо:

-    Изглеждат слаби, защото са. Защото Мейвън ви изигра, заложи ви капан, изби ви и ви прогони от собствения ви дом. Или ще се опитате да ми кажете, че всичко това е било част от поредния план?

-    Мер... - промърморва Килорн и обляга рамо до моето в демонстрация на утеха. Но аз го изблъсквам. Той също трябва да чуе това.

-    Не ме е грижа с колко тайни тунели, лодки и бази разполагате. Няма да спечелите срещу него, не и така - сълзи, за които не знаех, че още са ми останали, парят очите ми, бодват кожата ми при спомена за Мейвън. Трудно е да го забравя какъвто беше. Не. На какъвто се преструваше. Милото, забравено момче. Сянката на пламъка.

-    Тогава какво предлагаш, Мълниеносно момиче?

Гласът на Фарли ме разтърсва като собствените ми искри, изостря всеки нерв. За една кратка, светкавична секунда се взирам в ръцете си, усукани в чаршафите на Шейд. Може би тя ще си тръгне, ако не се обърна. Може би ще ме остави на мира.

Не бъди такава глупачка, Мер Бароу.

-    Отблъснете огъня с огън - казвам й, докато се изправям. По-рано високият й ръст ме плашеше. Сега ми се струва естествено и познато да я гледам настойчиво.

-    Това някаква шега на Сребърните ли е? - пита тя подигравателно, скръстила ръце.

-    Имам ли вид да се шегувам?

Тя не отвръща и това е достатъчен отговор. В мълчанието й осъзнавам, че останалата част от отделението е притихнала. Дори ранените потискат болката си, за да гледат как Мълниеносното момиче предизвиква тяхната водачка.

-    Разчитате да се справяте, като изглеждате слаби и удряте здраво, нали? Е, те правят всичко възможно да изглеждат силни, да създават впечатление на непобедими. Но на арената доказах, че не са. - Отново, по-силно, за да могат всички да те чуят. Придавам на гласа си твърдия тон, които усвоих от леиди Блонос: - Те не са непобедими.

Фарли не е глупава и лесно успява да проследи нишката на мисълта ми.

-    По-силна си от тях - казва тя просто. Очите й се стрелват към Шейд, коИто лежи напрегнат в койката си. - И не си единствената.

Кимвам рязко, доволна, че тя вече знае какво искам.

-    Стотици имена, стотици Червени със способности. По-силни, по-бързи, по-добри от тях, с кръв, червена като зората - дъхът ми пресеква, сякаш знае, че стоя на ръба на бъдещето. -Мейвън ще се опита да ги убие, но ако ние успеем да се доберем първи до тях, те биха могли да бъдат...

-    Най-великата армия, която този свят е виждал - очите на Фарли се изцъклят при мисълта. - Армия от новокръвни.

Когато се усмихва, белегът й изопва кожата, заплашва да се отвори отново. Усмивката й става по-широка. Няма нищо против болката.

Но аз определено имам. Предполагам, че винаги ще имам.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА