Стрелците от гористите равнини

Студена и безжалостна самоувереност излъчваше походката му. Всяко негово движение говореше за неотложна и важна работа. Той беше видял Клей Бел да язди коня си и си беше отбелязал сорта Б-Бар.

Вдигна ръка.

— Хей, ти.

Бил Кофин сръга Бел.

— Я виж ти — изрече той с понижен глас, — това нещо иска да говори с теб.

Гладкообръснатото и белокожо лице на едрия мъж беше открито, но Бел инстинктивно усети, че този мъж не беше новак в работата си. Най-малкото поне в обичайния смисъл на думата. Бел зачака; обветреното му лице не изразяваше нищо, само очите му измерваха непознатия мъж.

— Ти ли си Бел?

Няколко минувача спряха и обнадеждено се обърнаха към източника на грубия глас. Гласът съдържаше предизвикателство, а това предполагаше търсена свада, която се посрещаше добре от гражданите на Тинкърсвил. Защото освен неясните и смътни подмятания за приказни златни находища, цените на добитъка и начина на обличане на някоя екстравагантна особа по танцовите вечеринки нямаше за какво друго да се говори.

Клей Бел изчака мъжът да се приближи до коня му и една тогава проговори. Но дори и тогава се позабави, оставяйки мъжът да го огледа.

— Да, аз съм — отвърна той.

Драсна клечка кибрит о ботуша си и я поднесе до цигарата си, държейки я в шепата си. Дясната му ръка по навик остана неподвижна. Старият Сам Тинкър го беше забелязал, а и Бил Кофин си извлече нужните заключения.

Бел зачака; мъжът и грубите му маниери определено не му се понравиха. Той беше прекосил улицата така, сякаш беше негова и се бе обърнал към Бел сякаш беше някакъв изпаднал индианец.

— Ти ли си човекът, дето води онова стадо на Б-Бар до Дийп Крийк?

— Сигурно трябва да съм аз. — Клей спокойно изучаваше мъжа, като си отбеляза силната, почти животинска челюст, мощното костеливо лице, и обтегнатата бяла кожа. В очите му нямаше топлина. Имаше само зле потискано нетърпение и арогантност.

— Е, тогава махай ги оттам! Започвам сеч в тая планина и в равнината зад нея. Още следващата седмица.

— Добитъкът ми му харесва там. — Бел огледа края на цигарата си. — Нямам намерение да ги местя оттам докато самите те не ми го покажат. А що се отнася да сечта в този участък, ти няма да припариш там сега или когато и да било друг път.

Той говореше спокойно, но със студена самоувереност, която разгневи едрия мъж. Клей Бел си имаше своя собствена осанка на достойнство извоювано сред далечните бойни пътеки далеч от Тинкърсвил.

Седеше отпуснат върху седлото си и попиваше топлината на сутрешното слънце след хладината на ранната езда. Обичаше този град, овехтялата червенина на тухлените сгради, двете квадратни и мощни сгради от сив пясъчник, и построените набързо магазини с фалшиви фасади и шперплат, които допълваха общата картина. Обичаше дори и изтърканите и полирани перила, сенките под входните навеси. За първи път се чувстваше особено привързан към дадено място и това чувство сгряваше гърдите му.

— Ти сигурно не знаеш кой съм аз. — Усмивката на непознатия мъж беше повече от съжалителна. — Аз съм Джад Девит.

Клей го изгледа през цигарения дим с внезапно развеселен поглед.

— Я виж ти! Това е наистина интересно. Само дето не съм чувал досега за Джад Девит. А пък колкото за кравите ми, не мисля че за тях би имало голямо значение дали съм чувал за теб или не.

Зрителите се изхилиха, а някакъв мъж дори шумно се изсмя. Устните на Девит се свиха от гняв, а лицето му пламна. Той беше свикнал да се отнасят към него с респект, и студената увереност на този кравар тук го изкара от релси.

— Без значение дали си чувал за мен или не, веднага си изкарваш стадото от горите, чуваш ли ме! — Той направи пауза. — Нямам навик да повтарям думите си.

Клей Бел опъна дълбоко от цигарата си и после издуха пушека, без да бърза да отговаря. Настояването на Джад беше дошло съвсем изневиделица, и бе забило пръст в раната. Участъкът от Дийп Крийк за него беше нещо повече от една ивица земя, повече от едно добро пасище за кравите му. За него то беше самият живот. До момента, в който бе зърнал Дийп Крийк, никъде не бе желал да отсяда за повече от месец-два, а тогава разбра, че мястото му е само тук. Бе обикнал тази земя така, както само един мъж може да обича една жена. Не коя да е жена, а жената, единствената жена.

Но нищо от това не се прочете по лицето му. Той се бе научил да живее без да дава израз на мислите си. Секундите отминаваха една подир друга. Накрая погледна покрай цигарата си към Джад Девит и се усмихна.

— Съжалявам, приятелю. Тази земя ми харесва. Кравите също я обикнаха. Никъде няма да ги местя.

Още докато говореше насмешката се промъкна в очите му, защото той бе разбрал какво представлява Джад Девит. Пред него стоеше силен и опасен мъж, мъж, който не бе свикнал да губи, който се вземаше твърде насериозно. Този мъж не притежаваше чувството за хумор на Бел, и насмешката му само го разгневи.

Гневът на Девит нарастваше с всяка изминала секунда. Ухлените физиономии на зяпачите направо го влудяваха, а присмехулното изражение на Бел преля чашата на гнева му.