Стрелците от гористите равнини

Джад Девит изглеждаше сигурен в себе си и сигурно вече бе оформила плановете си как да изсече цялата област около Дийп Крийк. Явно беше много бърз и потаен в начинанията си, защото до този момент до ушите на Бел не беше достигнала дори и най-малкия слух за това, какво се готвеше на участъка му.

Бел се отдалечи от дима на Тинкър и свърна в салона през ветрилообразните врати. Още един чифт такива врати делеше салона от фоайето на хотела. Приближи се до бара, отбелязвайки си наум присъствието и на двама мъже с вълнени ризи и панталони навити до крачолите.

Най-близкият дървосекач се извърна и му хвърли поглед. Беше едър и груб мъж с широко, но приятно лице, корав и набит, но с добро настроение.

— Ти май си нямаш друга работа, та си търсиш белята, каубой! Оня там, дето говореше с теб, беше Джад Девит Бика!

— Така ли?

В момента съзнанието му беше изцяло обсебено от мисълта за участъка на Дийп Крийк. Не биваше да има никакви провали на този етап. Пашата му беше необходима да качи добитъкът му за пазара, и ако някакви проблеми го принудеха да ги махне от това изумително пасище и да ги премести в изсъхналите и напукани равнини, където тревата още сега беше беше жълта, той щеше да загуби десетки фунта живо тегло от всяко животно, а с него и много пари. Колкото по-тежки бяха животните му, толкова повече щеше да получи за тях на пазара, а той имаше голяма нужда от пари. А за капак на всичко в равнините нямаше да капне и капка дъжда в близките три месеца.

Дървосекачът обаче не се отказваше така лесно.

— Джад е прегазвал и къде по-юначни от теб! Виждал съм го да търкаля трима, даже четирима като теб наведнъж! Стане ли дума за сечене на дърва, земя или жена, Джад винаги получава онова, което иска, и можеш да заложиш и последния си долар, че ако е решил да изсече целия участък на ДИйп Крийк, ще го направи!

— Няма да може.

— При него такава дума не съществува в речника му! — Едрият дървосекач се приближи още. — Казвам се Уот Уилямс, каубой, и работя от доста време при Джад Бика. Той каза, че ония гори са негови, и точка! Има и още нещо, — приведе се доверително към Бел едрият мъжага — той ще докара петдесет от най-здравите дървосекачи в страната да работят за него!

Бел гаврътна чашата си и се извърна от бара. Уот Уилямс му се ухили в лицето. Целият кипеше от чувство за хумор и жажда да си почеше ръцете. Имаше широки рамене и големи ръце, а току-що беше обърнал две двойни чаши.

— Бел — повика го той, запътвайки се подир него — с удоволствие приемам офертата ти, която предложи на шефа, още сега!

Уот замахна още докато изговаряше последните думи. Клей обаче ясно б видял намерението му още преди движението. Беше разбрал какво му е на ума на мъжа още докато той пресичаше залата, по начина, по който движеше краката си. И в мига, в който Уот замахна, Клей се дръпна назад и заби един ляв и десен юмрук в лицето му. Левият удар се стовари в окото на Уилямс тъкмо в мига, в който влизаше, но десният попадна твърде назад към ухото. Уот залитна, но въпреки всичко се опита да запази равновесие. Бел пристъпи напред и когато Уилямс отново влезе, той финтира, и после му стовари един съкрушителен десен прав в челюстта. Ударът сякаш закова Уилямс във въздуха докато правеше крачка напред, той се олюля и рухна в праха, стоварвайки се като отсечен с брадва.

Бел изгледа приятеля на рухналия дървосекач, но онзи на бара само го изгледа със зяпнала уста, сякаш не вярващ на очите си. Бел се обърна и влезе в хотелското фоайе.

Ед Милър вдигна глава над счетоводната книга, отбелязвайки си наум раздраните кокалчета, и си извлече необходимите заключения. Той беше необщителен мъж с минало, за което никой от околните си нямаше и най-малка представа. Притежаваше таланта да научава почти всичко, които ставаше в Тинкърсвил без дори да проявява и най-малкия видим интерес.

Беше станал свидетел на сблъсъка на Девит и Бел на улицата. В бара имаше дървосекачи. Нещо тежко се бе строполило на пода. Клей Бел имаше раздрани кокалчета и никакви други видими признаци за поражения. Изводът се налагаше сам.

— Върна ли се вече Харди Тибот?

Милър поклати глава.

— Още не, Клей. Закъснява. Никой не е дошъл в града освен онзи дървосекач, никой освен семейство Райли. Съдията Джеймс Д. и щерка му.

Клей Бел се поколеба. Ръцете му останаха неподвижни върху плота. Харди трябваше вече да се е върнал. Дали закъснението му нямаше нещо общо с Девит? Тази мисъл го разтревожи и той остана неподвижен, колебаещ се как да постъпи най-добре в тая ситуация.

— Трябва да видиш момичето на Райли, Клей! — понижи гласа си милър. — Човече, да бях на твоите години веднага й скачах.

— Блондинка ли е?

— Колийн Райли? Какво говориш! Тъмночервена коса и очи пълни с Ирландия… аха, ето я, тъкмо слиза по стълбите.

Клей се обърна небрежно и без да бърза, изпълнен с любопитство. Изгледа я за миг, и после пак. Погледите им се срещнаха и за един миг останаха слети един в друг.

Глава 2