Стрелците от гористите равнини

Ханк Рууни смъкна останките от ризата на Бел и почисти раната на рамото му. Дълго преди да завърши с почистването и превръзката, Клей вече спеше.

Минаха два спокойни дни, през които нищо не се случи. Джоунс Дребосъка раздвижваше разнебитената си китка и ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Никой не знаеше дали Бърт Гари беше още жив.

Клей Бел спеше, пробуди се само колкото да обиколи фермата, нахрани се и пак заспа. Не се забелязваше никакво раздвижване откъм лагера на дървосекачите зад бялата скала. Стояха си така и чакаха, без никой да знае какво.

Ядосани от принудителното си бездействие и без съмнение извън себе си от гняв заради случилото се в Просеката, те крещяха оскърбления към стражите, в опит да ги предизвикат. Един дървосекач толкова ме бе дошъл куражът, че се приближи съвсем плътно до разделителната ивица на бялата скала. Когато му оставаше само още една крачка да я настъпи, Ханк Рууни опари краката му с куршум; смелчагата си плю на петите, подпомогна от цял рояк куршуми подире му.

Харди Тибот не се обаждаше. Дните се точеха един след друг. Бел се трудеше над сметките си и два пъти ходи до Просеката. Раните му вече се оправяха и той се чувстваше значително по-добре. Вече можеше да използва и дясната си ръка, макар и все още да изпитваше болка и дискомфорт.

Бил Кофин се беше отбил да види как са кравите на връщане от Пайъти.

— Дебелеят, шефе. Здрави мръвки трупат там.

Дежурните на Просеката не забелязваха нищо обезпокоително. До този момент Девит не бе повторил опита си да нахлуе па оттам.

Ездачите на Б-Бар неуморно патрулираха границите на участъка си. Пръстенът от хълмове и възвишения около Дийп Крийк улесняваше донякъде задачата им, защото повечето от тях представляваха голи скали, по които човек би могъл да изпълзи с ръце и крака, но превозни средства, а дори и кон, в никакъв случай не можеха да се промъкнат.

Каубоите яздеха с пушките положени напречно върху седлата им, а в ума на всички имаше само една представа — гледката на Бърт Гари с разнебитено лице и изгубено око, агонизиращ при всяко вдишване и издишване на прободените си от ребро бели дробове.

Джад Девит влезе в спарения офис на Нобъл Уилър, който седеше зад бюрото си, и се друсна в един стол. Беше прясно обръснат, и Уилър долови аромата на бръснарския лосион. Девит отхапа края на пурата си и се отпусна на стола. За пръв след срещата си с Бел онази сутрин на улицата усещаше, че ситуацията беше напълно под контрола му.

— Спипахме го натясно, Уилър. Съдията Райли издава съдебно разпореждане, което принуждава Бел да ми осигури преминаване по стария дилижансов маршрут докато случаят стигне до съда. — Той се изкикоти. — Макар че тогава вече това едва ли ще има някакво значение. Отдавна ще сме превърнали цялата гора в траверси!

— А това съдебно разпореждане, кой ще го приведе в сила?

— Ще си изберем един заместник съдия-изпълнител на Съединените щати.

— Ти ли ще го определяш?

— Че кой друг?

Девит пуши спокойно няколко минути, обмисляйки ситуацията. Внезапно една мисъл мина през ума му.

— Уилър, кой е този Харди Тибот?

Нобъл Уилър повдигна внезапно разтревожен лице към Девит.

— Адвокат. Много кадърен. Има много здрави връзки.

— Той е в Уошингтън, като се опитва да издейства постоянно право за паша на Бел.

Нобъл Уилър целият подскочи в стола си. Тежкото му лице в миг се помрачи.

— Трябваше да се сетя! Сега вече ще си имаме наистина неприятности!

— Чейс ще уреди работата. — Девит беше заинтригуван, но не изпитваше особена тревога.

Уилър бърбореше шумно и фучеше от яд, а Девит само оглеждаше опъкото на дланите си, съжалявайки че нямаше възможността да остане само един час необезпокояван в офиса. Тук нямаше начин да не открие нещо, което да го ориентира за потайните кроежи на банкера. Не смееше дори и да намекне за проблема, защото Уилър беше като невестулка. Реши да запази мислите си само за себе си.

Беше ударил часът за решителното действие. След като бъдеше определен съдия-изпълнителят, той щеше да отиде в Емигрант Гап и на Бел нямаше да му остава нищо друго, освен да му отвори портите през Дийп Крийк. Развихрилата се война щеше да завърши победоносно за Девит.

Някакво съмнение обаче го жегна. Девит раздразнено си даде сметка, че това не беше абсолютно сигурно. Клей Бел умееше да предвижда нещата също толкова добре, колкото и да се воюва. А и сред хората на Девит бе настъпило осезаемо изтрезняване. Онзи призрачен Бел, който ги бе атакувал на Просеката, беше всял неистов страх в душите им.

Взря се през прозореца на офиса и зърна на един мъж застанал на вратата на салона Хоумстейк. Беше висок, със силно тяло и стегнат като пружина, с черна коса, която му стоеше като перука. Това беше Стаг Харви.

Това можеше да влезе в работа. Девит беше виждал и другия. Джак Килбърн беше тантурест, набит мъж с розовобузесто и топчесто лицеи. Приличаше на всичко друго, само не и на убиец. И въпреки всичко двамата чакаха, сякаш знаеха, че тяхното време беше дошло.