Стрелците от гористите равнини

— Бел е добър човек. Работи здраво и почтен. Страната ни има нужда от такива като него. — Кестърсън бе направил широк жест с ръка. — Повечето от тукашните са хора без корен. Когато той дойде, почти всички бяха такива. А Клей Бел се засели в Дийп Крийк и пусна корени.

Съдията беше размишлявал над думите на продавача. Кестърсън беше от хората, които му бяха понятни. Той беше същият като своите солидни предци от Нова Англия и Пенсилвания.

Райли започваше да проглежда, че за хората като Девит законът беше само един инструмент, а не средства за установяване на справедливост, които трябваше да бъдат почитани. Тази нощ в стаята си съдията прелистваше страниците на книгата си без да вижда буквите и думите.

Хората не бяха стигнали случайни или лесно до тези принципи. Между кориците на всички книги, които носеха закона, имаше по-малко от законодателството на Хамурапи, малко от Мойсей, от древногръцките и римските закони, от Магна Карта, и от първите колонисти — всички те бяха дали своя принос. Законът представляваше лабиринт с много завои, правосъдието беше единственият път сред този лабиринт…

Застанал на горната веранда на хотела, той се загледа към планините. Дали беше буден Бел в този час? За какво ли си мислеше? дали го вълнуваха правосъдието и правата на човека?

Лек ветрец разлюля розовите храсти и довя полъха им до съдията. Каква ли трябва да е била околността, когато Бел за пръв път бе стъпал тук? А когато Сам Тинкър пръв се бе заселил тук?

Глава 10

В същия момент в Емигрант Гап, седнал на масата в къщата си, Клей Бел седеше втренчен в сметките си. Ненавиждаше счетоводната работа, и особуено когато книгите не му демонстрираха нищо успокояващо, както тази вечер. Да обяздва коне, да пасе стада, да търси земи богати на пасища и вода — това владееше той най-добре.

А тази нощ беше още по-лошо. Рамото го сърбеше много неприятно и пареше. Това беше признак, че се възстановява бързо. Грубият живот може и да няма удобствата на цивилизования, но за сметка на това пък даваше сила и издръжливост, и той бързо се поправяше. Н отвъд всичко това, отвъд всички сметки и цифри, които го гледаха от отворените страници, се беше изправила някаква пришзрачна фигура. Той беше прострелян от човек, решил да го убие.

Не беше възможно този човек да е Джад Девит. Беше сигурен в това, макар и да не разполагаше с никакви доказателство. Девит определено можеше да направи опит да го убие. Можеше дори да наеме убийци да свършат тази работа вместо него, но нямаше да го направи от засада. Девит знаеше отлично, че на всички веднага щеше да стане ясно кой е поръчал убийството. А той, олкото и да беше безмилостен, не беше такъв боец.

Фактът обаче си аставаше факт. Беше прострелян. От кого?

На верандата на Тинкър Хауз седеше един мъж, който можеше да му подскаже, и този мъж беше дебелият Сам Тинкър, който убиваше времето си, пушейки на верандата. Пушейки и наблюдавйки живота около него. Малко неща можеха да се случат в този град, които да останат незабелязани от Сам, а той разбираше повече, отколокото всеки друг човек би могъл да подозира.

Хората обикновено си мислят, че мотивите и емоциите, двиещи ги в живота, остават незабелязани за околните, но малко неща остават скрити за един интелигентен и наблюдателен човек, разполагащ с време да гледа, да разсъждава и да раозмишлява. А както се беше настанил на верандата пред собствения си хотел, от бдителното око на Сам Тинкър рядко можеше да се изплъзне и най-малката подробност.

Барманът в Тинкър Хауз си имаше грижи със съпругата си. Мрачният млад ковач флиртуеваше с анй-голямата дъщеря на Симпсън. Сам Тинкър наблюдаваше тези прости неща от живота, наблюдаваше града, наречен на неговото име, с всеопрощаващото разбиране на един дядо.

Той беше станал свидетел как се бе измъкнал от града Клей Бел след посещението си на железопътната гара. Беше видял Клей да влиза в банката преди това. И Тинкър разбра, че бел го е загазил. Той бе посетил гарата след визитата си при Уилър, а това озчаваше, че банкерът бе отказал да му заеме повече пари. Не би имало друга причина, поради която да товари добитък за продажба на влака по това време на годината. Сам Тинкър бе разговорял с Бел, той знаеше за плановете му, знаеше, че Бел иска да умножи стадата си, вместо да ги разпродава, знаеше, че по-голямата част от животните му бяха още млади.

Клей бе отпътувал от града и не след дълго Нобъл Уиелър бе напуснал банката през задната врата, бе възседнал сивия си кон и се бе отправил в пустинята. Тинкър наблюдаваше Уилър от доста продължително време и знаеше със сигурност, че ездата е последната страст на банкера. Той никога не яздеше за удоволствие. А особено отнвратителна му беше ездата в пустинята. Като се размисли, Тинкър установи, че всъщност Уилър не правеше нищо само за удоволствие. Освен ако за човек самият процес на правенето на пари не му доставяше удоволствие.