Стрелците от гористите равнини

Още едно нещо бе станало чевидно за Тинкър. Уилър бе взел пушка със себе си на излизане от града. От банката той бе излязъл с празни ръце. Следоваталено оръжието му е било укрито в хамбара. Но хамбарът съвсем не беше от местата, където човек можеше да остави спокойно такова скъпо оръжие при толкова непознати мъже в града; а Нобъл Уилър, който ценеше долара не по-малко от ичети си, едва ли би укривал продължително време пушка на такова място.

Това означаваше, че оръжието е било отнесено в хамбара предната нощ и е ибол скрито там.

Ако това е било така, защо е било направено?

Няколко дни по-късно агенция «Партенка» наля допълнителна информация в мелницата на Сам Тинкър.

Клей Бел е бил ранен още преди атаката си върху лагера на дървосекачите в Просеката. Сам Тинкър напрегнато се бе вслушвал във възбудуните им разкази, а всички бяха единодушни, че Бел е изролзвал лявата си ръка за стрелба. А дясната му била окървавена и висяла.

Сам Тинкър не сподели с никого тези неща, а само седеше, слушаше, наблюдаваше и мислеше.

Джим Нароус се зададе по улицата. Идваше да вечеря при Сам. Съпругата на Джим бе заминала за Денвър и тези дни той се хранеше при Сам.

— Здравей, Джим! — Тишнкър изплю цял водопад тютюнев сок върху една нищо неподозираща мравка. — Какво ново?

— Нищо особено. — Нароус извади лулата от устата си. Остана прав, наслаждавайки се на прохладата след жегата на деня. — Сам, каква муха е врязла в главата на Уилър? — запита след малко той с понижен глас.

— Уилър ли? Какво не е наред с него?

— Изпрати телеграма в столицата на щата да разровят отново онова дело за убийство срещу Мнотана Браун. — Нароус измъкна лулата от устата си и я огледа, след което я изчука на ръба на верандата. — Човек може да си помисли, че Бел си няма други неприятности, ами сега и това да му е на главата.

— Клей ще продава крави и наема вагони…

— Вагони няма да има; дойдезаповед отгоре. Ясна и кратка: никакви вагони за Бел.

— Девит?

— Най-вероятно.

Сам Тинкър обмисли току-що чутото. Бел дължеше пари на Уилър. Ако Девит успееше да изсече най-хубавия участък на Бел, то тогава Клей ньямаше да може да се издължи на Уилър. В такъв случай Нобъл режеше клона на който седеше, защото никога повече нямаше да види парите си обратно.

— Какво да правя? — запита се той на глас. После добави: — Знаеш ли, Джим, ние хората тук в града трябва да се поддържаме. Тоя Девит се опитва да ни хване всички за гърлото.

Той пак се изплю, но вече беше прекалено тъмно, за да разбере дали мравката бе понесла и новия удар.

— Джим, видиш ли някое от момчетата от Б-Бар, прати го веднага при мен. В това число и Бел.

Джим Нароус пъхна лулата в нагръдния си джоб.

— И Нобъл Уилър никога не ми е бил симпатичен.

Сам Тинкър нуе последва Нароус в трапезарията, въпреки че му беше навик да се храни в този час. Вместо това остана в здрача заслушавн в познатите звуци долитащи от града. Дървосекачите бяха изчезнали от улиците. Те бяха една сбиорщина страхливи негодници, не като онези дървари, които той бе познавал от младежките си години в Мичиган, Сагино. Нито пък като ония дни в Тинкърсвил, когато шестанйсет хилядиш войника бяха дали живота си в една от най-кръвопролитите битки с индианците.

Тогава беше млад и здрав, а околните планини гъмжаха от индианци и внеки мъж имаше запасан револвер и пушка през рамото. Това беше времето на голямата битка в планините и Кейв Крийк беше изпълнен с живот. Старият Тинкър Хауз работеше на три смени, а всяка смяна се състоеше по девет бармана; вратите на заведението бяха денонощно отворени.

Хоумстейк също беше голямо заведение тогава и работеше денонощно. Старият Дайъмънд Палас бе изгорял преди дванайсет години, когато по-голямата част от града бе пламнала и изгоряла като факла до основи.

Мислите му се върнаха на настоящето. Нобъл Уилър бе отишъл в планината с пушка, а до този момент никой не го беше виждал въобще да стреля. Той дори не беше ходи на лов за елени или диви кокошки. А и никой неи знаеше, че Уилър притежава пушка. Което искаше да покаже, че никга не можеш да опознаеш даден човек докрай.

Една мисъл водеше след себе си друга, а тази нощ Сам Теинкър го бе споходило вдъхновението. Някой беше казал на Девит за онази дървесина на Дийп Крийк. Малцина хора и от града знаеха за нея. Не можеше да се види лесно. А някой, който знаеше отлично местонахожденеито й и площта, и който беше запознат отлрично с плановете на Девит, му я беше посочил.

Сам Тинкър се изправи и влезе в хотела. Направо да се чуди човек колко много може да се научи «jest setting». Хората си губеха страшно много врме и изтормозваха конете до смърт в шляене из областта. Работата беше само «да си седи у дома» и да си държи очите и ушите отворени. Задавай въпроси само когато се налага. Това беше начинът. Повечето хората умират да си чешат езиците. Само ги заговори и после вече им гледай сеира, те ще ти кажат всичко, което им е известно, или което подозират.

Сам Тинкър не обичаше Нобъл Уилър. Нито пък Джад Девит. И което беше по-важно, той обичаше Клей Бел.