Стрелците от гористите равнини

В какви причудливи градчета само можеше да доведе амбицията един мъж. Девит никога не бе харесвал особено западните градове… далеч повече го привличаха хотелите и блясъкът на източната част на страната. Дори и Сан Франсиско или Ню Орлийнс се търпяха, но не и тези забравени от бога градчета в тоя пущинак.

И ето докъде беше стигнал, да клюма в тоя прашен и вмирисан офис, и на наднича на улицата към човек убиващ за пари. Той отпусна ръце на коленете си. Беше време да тръгва.

— Тибот може да ни създаде големи ядове — проговори изведнъж Уилър, — но мен лично повече ме тревожи Гари?

Девит не беше сигурен дали е чул правилно.

— Гари ли? Кой беше той? Да не е оня, раненият?

— Ако този каубой умре, целият Б-Бар ще се вдигне като един човек и ще връхлети върху града на лов за скалпове.

— Глупости! — Девит рязко се изправи на крака. Тоя род приказки го дразнеха особено много. И по-рано беше слушал подобни твърдения, когато хората се събираха на групички из града и коментираха оживено развоя на събитията. На няколко пъти се бе спирал и се бе заслушвал в разговорите им. — Те са една шепа хора, за да успеят да ни създадат неприятности.

Уилър се отпусна назад. Столът изскърца под тежестта му. Потърси нещо из джобчетата на жилетката си, после и по бюрото си… накрая го намери. Кибрит.

Запали лулата си и бавно запуфка.

— Значи ти твърдиш, че Монтана Браун, Ръш Джаксън, Бил Кофин, Джоунс Дребосъка и Ханк Рууни са една шепа хора? та те струват колкото цяла армия.

Въпреки отегчението си от приказките на банкера и собственото си пълно недоверие към него, Девит скоро усети някаква тревожна мисъл да се стрелва из мозъка му. Мисълта така го загложди, че когато се срещна с Колийн на обяд, не се сдържа и зададе въпроса.

— Ти си ходила да видиш как е онова момче Гари. Ва какво състояние е?

Тази вечер Колийн бе облякла синя рокля, и цветът й съответстваше точно на очите й. Тя повдигна поглед и го изгледа над масата; очите й имаха странно изражение.

— По-добре е — каза тя, — ако, разбира се, можеш да наречеш по-добре човек, който е останал обезобразен за цял живот и с едно око.

— Но няма да умре, нали? — запита напрегнато той.

Колийн повдигна чашата си. За пръв път тази вече тя не изпитваше гордост от факта, че е заедно с Джад Девит. Вече бе започнала да го вижда в нова светлина. Приятелите на баща й във Филаделфия и Уошингтън й бяха разказвали за него като за човек, не познаващ поражението, човек, довеждащ всичките си начинания до успешен край. А тя вече бе започнала да разбира какви средства използваше той при начинанията си.

— Ще бъде наред ако не хване пневмония. Доктор Маклейн казва, че с този ранен бял дроб тогава вече няма да има и най-малкият шанс. Направо е истинско чудо, че е още жив.

Девит долови горчивината в гласа й и побърза да смени темата на разговора.

Съдията Райли споделяше някои от вижданията на дъщеря си. С отвращение се загледа в храната си. Той бе приел да изпълни разпорежданията на девит, защото обикновено Девит винаги имаше силна позиция. Този път обаче не беше толкова сигурен в това. Джад Девит беше амбициозен мъж и ако изобщо някога бе изпитвал някакви чувства към близкото си обкръжение, то те лесно биваха удавяни от непомерните му амбиции и непоклатимата му убеденост в собствената си правота.

В последно време при разговорите си със семейство Райли Джад бе започнал да откровеничи повече, отколкото му беше навик, а съдията Райли беше добър слушател. И с всяко ново излияние на Девит той ставаше все по-неспокоен. Много от приятелите им щяха да бъдат съгласни с твърденията на Девит. Това беше бурно развиваща се страна, и човек трябваше да израства с нейните темпове. Ако ли пък в процеса на израстване се случеше да прегази няколко по-дребни хорица, такъв им бил късметът. Конкуренцията беше законът на развитието.

Но дали беше наистина така? Съдията Райли добре си спомняше, че навремето колониите бяха срещнали много трудни времена, но всичко се бе променило, когато бяха започнали да работят заедно. При хората не беше по-различно. Имаше място и за конкуренция, и за сътрудничество, като областта на сътрудничеството беше неимоверно по-голяма.

Съдията Райли представляваше висок и строен мъж, със спокойно поведение. Чертите и изражението на лицето му напомняха повече на студент, отколкото на човек на действието. Той познаваше закона и се придържаше плътно към неговата буква, но откакто бе дошъл на запад, при тези, хора с далеч по-широки и либерални разбирания, той бе започнал да проумява какво точно бе искал да му каже един от неговите стари преподаватели. Че няма значение какво твърди буквата на закона, а трябва да се гледа духа, общата насоченост. Съдията и неговото чувство за справедливост вдъхваха живот на закона. Винаги имаше нюанси. Нямаше чисто черно-бели случаи.

Преди два дни, когато си купуваше пури от Кестърсън, продавачът му бе казал: