Стрелците от гористите равнини

— Добре, всичко е достатъчно честно и открито. А сега а настоявам за съдебно разпореждане, забраняващо всякакво изсичане на гората докато не бъде решен случаят. Това разпореждане също така трябва да съдържа клауза, забраняваща всякакво лагеруване покрай пътя.

— Вие считате, че той ще започне да сече преди още правителството да му издаде разрешение ли?

— А ви не считате ли?

Тинкър се размърда на стола си и проговори.

— Девит е способен да изсече всичката дървесина преди още да у получил каквото и да било разрешение. Факт е, че има човек в Уошингтън на име Чейс, който му урежда нещата. Той би могъл да блокира всяко решение на делото, и после да плати сериозна сума пари за понесени щети, ако решението бъде не в негова полза.

— И аз ще загубя най-добрите ливади за паша тъкмо тогава, когато най-много ще се нуждая от тях.

Райли поднесе чашата с кафе до устните си. Беше прекалено горещо. Внимателно остави чашката върху масата и обмисли въпроса на Клей. Познаваше добре Джад Девит и знаеше, че този човек нямаше намерение да изчаква а никакви официални разпореждания. Той просто не можеше да си позволи да изчаква и ден повече. Но ако издадеше нужното разпореждане на Бел, тогава Девит щеше да изпадне в истински бяс. Щеше да направи всичко, което е по силите му, за да го принуди да оттегли решението си. А съдията беше просто един стар и уморен човек, още с една уязвима млада дъщеря.

После замислено се усмихна. Прекалено лесно беше да вземе решение, ръководейки се единствено от личен интерес. Прекалено лесно, и прекалено грешно. Това, за което настояваше Клей Бел, беше съвсем обосновано и логично. То нямаше да позволи на Девит да сече гората, без да има за това съответното разрешение.

Старият Сам Тинкър беше последният тласък, който оформи решението му.

— Това би могло да предотврати една истинска кървава баня — проговори Сам, въртейки лулата между зъбите си. — Швабе би направил опит да наложи изпълнението на това съдебно разпореждане в полза на Девит. А този нов ход би им свил знамената. Швабе би убил Клей без да му мигне окото, ако може да го направи с подкрепата на закона зад гърба си; но не би тръгнал срещу закона. Залагам всичко на това.

Съдията Райли отново направи опит да отпие от кафето си и не успя. Беше черно, горещо и силно.

— Ще ви издам това разпореждане. Още тази вечер.

— Добре! — Клей се изправи. Поколеба се, преди да продължи. — Господин съдия, бих искал, след като всичко свърши, да помоля за разрешението ви да разговарям с дъщеря ви.

Съдията Райли го изгледа остро. Той прецени мъжа пред себе си, силните, добре издялани черти, покритото с бронзов загар лице и спокойните очи. Да, да, разбира се.

— Млади човече, имате разрешението ми, ако то въобще струва нещо — кимна той. — Колийн е възпитавана да взема сама важните решения в живота си.

— Благодаря ви, сър.

Клей Бел се обърна и излезе.

Райли се загледа подире му.

— Тия млади хора! Аз… Сам, как е възможно да правиш такова горещо кафе!

Стаг Харви се шляеше около стъпалата когато Клей излезе. Бел го изгледа с изучаващ поглед.

— Още ли се навърташ наоколо, Стаг?

Усмивката на мъжа пред него не беше много приветлива.

— Да, тук съм още.

— Можеш спокойно да си обираш чуковете. Войната свърши.

— Не бъди толкова сигурен.

В този момент от салона излезе и Джак Килбърн.

— Стаг, да вървим. Имаме работа.

Харви се извърна.

— Бай, Клей. До скоро виждане.

Бел ги проследи с поглед да се отдалечават, после тръгна към коня си. Единственото, което му се искаше в момента, беше да се измъква от града. Райли щеше да издаде новото съдебно разпореждане, и Швабе, колкото и да беше войнствено настроен, щеше да се изправи пред свършен факт. Те щяха да получат правото на свободен проход, и за да се избегнат всякакви неприятности, той, Клей Бел, щеше да остане някъде на втори план. Тогава Швабе трябваше да брани гората сам. Това нямаше да му хареса, но нямаше къде да мърда. Швабе може и да беше последната отрепка, но и гащите му трепереха пред закона.

По улицата закънтяха ботуши и Клей рязко се дръпна във входа на една къща. Някакъв забързан мъж се приближаваше към мястото, където се криеше. Мъжът беше разгневен. Усещаше го по походката му.

Застина неподвижно и проследи поглед отминаващия мъж. Беше Джад Девит. Можеше да протегне ръка и да го докосне по рамото, ако поискаше.

Девит току-що бе получил последният удар по гордостта си. Бяха му казали, при това не по най-деликатния начин, къде може да отиде. Думите бяха произнесени от една блондинка на име Ранди Аштън, момиче, което Девит бе поканил в Тинкърсвил, с надеждата че ще бъде послушна изпълнителка на желанията му. Изправена пред последните му настоявания, тя се бе оказала всичко друго, само не и послушно момиче. Със забележително достойнство и присъствие на духа му бе посочила вратата. И когато той се извърнал да излиза, някакъв конник бе спрял до вратата.