Стрелците от гористите равнини

Тя беше руса и красива, малко пищна с преливащи и изобилни форми, с приятно и открито изражение на лицето. С появата си навсякъде обръщаше мъжките погледи след себе си. Това беше блондинката, обсебила съзнанието на бил Кофин, само мисълта за която беше способна да го държи буден до сутринта.

Но макар и да живееше малко обособено, тя все пак имаше един посетител.

Джад Девит се беше отбил при нея, но явно не всичко бе минало както трябва, защото н бе остава дълго при нея. Сам Тинкър обаче не знаеше, че Бил Кофин също я беше зърнал, и че което беше още по-важно, че блондинката също го бе зърнала. Той притежаваше грубата и първична красота на мъж с едро издялани правилни черти, и онзи несекващ хумор, който привлича така неудържимо околните към него.

Сам Тинкър се наслаждаваше на ароматите на нощта и на спомените си за блондинката когато до ушите му достигна мекият тропот на конски копита. Чу как конят спря в мрака до хотела. Чу как седлото проскърца по тежестта на мъжа докато мъжът слизаше от него.

Сам Тинкър имаше огромен запас от търпение. Каквото и да търсеше непознатият мъж, то беше прилежно скрито в сейфа на хотела, а хората от областта едва ли биха били толкова неблагоразумни, че да възнамеряват да ограбват Сам Тинкър. Сам имаше страшно много приятели. Шерифи и бегълци от закона, фермери и овчари, индианци от високите плата и златотърсачи от суровите области отвъд Клисурата. Така че той си остана на стола, а лулата му изстрелваше малки миролюбиви облачета дим в здрача. Каквото и да се случеше, то можеше само да разнообрази вечерта му.

Стъпалата изскърцаха и той вдигна поглед. До него бе застанал Клей Бел. Клей приклекна на пети до стола му. Ако някой случаен минувач проявеше любопитство към самоличността на мъжа до Сам Тинкър, трябваше да се приближи съвсем до тях и дори да се приведе, за да зърне лицето му.

— Здравей, Клей! Тия дни жънеш добър урожай.

— Да познаваш мъж, който има сив кон с малки копита? — запита Клей, без да променя положението си, и започна да си свива цигара. — Вдига високо крак, доста изнервена животинка. А ездачът му носи панталони готова конфекция.

Сам Тинкър дръпна от лулата и задържа дима в дробовете си, после бавно го изпусна през устните си. Въпросът му достави огромно задоволство. Той споделяше убеждението, че злото винаги биваше наказвано в крайна сметка, и при всеки такъв случай биваше неизказано щастлив. Особено в този случай. Възхищаваше се неимоверно на истински коравите мъже, които се приближаваха пред противника си и му даваха шанс да ги изпреварят, но към онези, които изчакваха подло в засада и застрелваха в гръб, презрението му нямаше граници.

— Доста малко хора отговарят на условията, Клей. Тибот е един от тях, понякога язди из околността. Доктор Маклейн също, но в последно време е много зает с твоето момче. Кестърсън не излизал извън града от месеци.

— Джад Девит?

— Не съм сигурен. Повечето пъти излиза с онази двуколка или с коня, дето му го пратиха от Фийни. Чувам, че нещо се сдърпал с щерката на съдията Райли. Тя решила да предпочете теб.

При други условия тази новина би прехвърлила Клей на други релси, но тази вечер това не стана. По-късно щеше да се замисли по-дълбоко над нея, но сега в момента имаше за решаване далеч по-сложен проблем.

Дали можеше да изключи Джад Девит от кръга на заподозрените? В стрелбата от засада не личеше почеркът на Девит.]Може би Мортън Швабе? Него пък никога не го беше виждал в купешки дрехи; най-малкото поне панталони.

Оставаше единствено Нобъл Уилър.

Но това беше вече повече от нелогично и абсурдно. Уилър действително бе изиграл главната роля в привличането на Девит към Тинкърсвил, можеше да извършил и ред други неща, но дребният процент, който щеше да получи от Девит за осигуряването на дървесината, едва беше достатъчен мотив да го извърши.

Човекът, издебнал го в засада, знаеше за съществуването на пътеката водеща към високата планина. Който и да е бил човекът, слязъл долу на брега на реката и откъртил онези образци от скалите, е използвал същия маршрут. Голяма група хора едва ли би могла да се приближи незабелязана. Никой друг, освен мъж пеша или ездач не би могъл да се изкачи там, и то ездач на много добър планински кон.

Ако онази руда беше действително скъпоценна… Ако беше злато… но онези образци не съдържаха злато. Клей Бел познаваше достатъчно добре златото, за да се заблуди при вида му.

— Уилър има ли сив кон?

Сам Тинкър се изплю в мрака.

— Държи два коня в конюшнята на гърба на банката. Едва ли е проблем да се провери.

Клей Бел пусна цигарата си на земята и я натисна с тока и. После се стопи в мрака. Изчака улицата да замре и тогава бавно я прекоси. Ако някой в този момент беше проявил любопитство към персоната му, щеше да му се стори поредния шляещ се каубой.

Този град гъмжеше от опасности, поне за него. Животът му нямаше да струва и пукнато песо, ако Девит или Уилър — при условие, че Уилър беше онзи тайнствен непознат, стрелял по него, разберяха, че той беше в града. Вярно, Девит можеше и да не даде заповед да го убият, а само да го осакатят.