Стрелците от гористите равнини

Зад банката тъмнината беше пълна. Бел се приближи, и се поколеба, взирайки се в черните прозорци на банката. Дали не се беше мярнало лице там зад едно стъкло? Сигурно му се беше привидяло.

Вратата на конюшнята беше отворена, и там имаше три коня. Единият в крайната ясла беше сив. Запалената му клечка бе осветила добре конюшнята, за да сбърка. Конете извъртяха очи към нощния си посетител, а сивият изпръхтя нервно. Бел приведе пламъчето… копитата бяха дребни, добре оформени, и прясно подковани. Следите изпъкваха съвсем ясно върху пръстта на настилката в конюшнята; и бяха съвсем познати.

Клей Бел се изправи и духна клечката. Остана така замислен няколко минути, без да обръща внимание на парливия и неприятен мирис на фосфор. После излезе навън. Клечката се изплъзна от пръстите му едва след като се беше отдалечил от конюшнята.

Глава 13

Бил Кофин не забравяше лесно хубавото женско лице, мярнало се пред погледа му. А атаката му срещу лагера на Девит беше изострило още повече апетита му към такива нападения. И в единия, и в другия случай, играта на изчакване не му беше по вкуса.

Дребосъка също беше изпаднал в подобно настроение. Гореше от нетърпение да види Бърт Гари и след като обратът в бойните действия вече беше в тяхна полза, възможността да се изплъзне за няколко часа до града ставаше съвсем реална. Рууни оставаше във фермата, и доколкото знаеше, Клей също. Освен тях от сметките не биваше да се изключва и Махейфи, който също не беше против да помирише малко барут ако го изискваше ситуацията.

Дребосъка не можеше да прогони усещането на ужас, когато изпитваше всеки път, връщайки се към нощта, когато бе видял Благочестивия Пит Симънс да скача с двата си крака върху лицето на Гари. Джоунс Дребосъка бе отраснал в среда, където жестоките и безмилостни схватки бяха ежедневие, и където револверите, ножовете, а нерядко и юмруците разрешаваха всякакви спорове. Но да скочиш с ботушите върху лицето на вече паднал мъж, минаваше всякакви граници.

— Добре — каза той. — Да тръгваме.

Съзнанието на Бил Кофин беше заето колкото с блондинката, толкова и с пренасянето на войната във вражеския лагер. Ако тя беше танцьорка, значи не можеше да се установила другаде, освен в Хоумстейк. Двамата оседлаха конете си и предпазливо поеха пътя към града, за да разбудят нит Ханк Рууни, нито мъжете от лагера на девит. И двамата не бяха сигурни какво опасност би могла да ги очаква. Тинкърсвил гъмжеше от дървосекачи, и онези, които бяха извървели пеша и по чорапи разстоянието от лагера до града, жадуваха за отмъщение.

Без да знае, че Кофин и Джоунс вече са потеглили за града, Клей Бел напусна конюшнята и и след повторен оглед на прозорците на банката, той закрачи обратно към улицата.

В Тинкър Хауз и Хоумстейк светлините бяха ярки, разнасяше се музика и висок смях. От време на време улицата биваше прекосявана от някой самотен мъж, решил да смени заведението. Докато изчакваше в една дълбока сянка, Колийн Райли излезе от хотела и след като спря да размени няколко думи със Сам Тинкър, слезе по стъпалата и се запъти към къщата на доктор Маклейн.

Свит до стената на една тъмна къща и с ниско нахлупена шапка, той я проследи с поглед как минава под един запален фенер, лицето й за миг се бялна под светлината му, и дочу шумоленето на полите й. Някъде изцвили кон, а от противоположната страна на улицата хлопна врата.

Клей Бел се вгледа внимателно по улицата, очите му отскачаха бързо от врата на врата с бърз, търсещ поглед, и едва след това се отдели от сянката и прекоси улицата до мястото, където стоеше Колийн.

Тя бързо се извърна, дочула стъпките му.

— О! Това си ти!

Двамата тръгнаха напред. На верандата Сам Тинкър доволен раздвижи лулата из зъбите си. Нещата започваха да се оправят.

— Не трябваше да идваш в града, знаеш го много добре.

Той обичаше звука на гласа си, и нотката на тревога в него.

— Исках да видя Бърт. — И след няколко стъпки добави. — И да ти благодаря за всичко, което си направила за него. Док е чудесно момче, но не го бива много да успокоява болен човек.

— Радвам се, че можах да направя каквото мога. — Тя спря и положи ръка върху рамото му. Лицето й беше забулено от тревога. — Клей, Бърт е развил пневмония. Това, от което най-много се страхувахме.

Клей Бел се загледа надолу по улицата. Ако това беше вярно, тогава не оставаше почти никаква надежда. А ако Бърт Гари умреше, Клей съзнаваше ясно, че няма сила на земята, която да задържи момчетата му в Б-Бар. Щяха да слязат в града, със или без него, и на улицата щяха да се търкалят трупове. Дори и той нямаше властта, с която да ги възпре, защото тези мъже притежаваха бясна, ако не и племенна вярност към тези, с когото яздеха. А Бърт Гари беше най-младият от тях, и беше любимецът им.

— Не оживее ли, ще има големи неприятности. Преди две години конекрадци убиха един от каубоите ми. Успяхме да ги проследим до лагера им, докато двамата с Бърт обикаляхме около единственият им възможен изход, за да им отрежем пътя за отстъпление, момчетата ми застреляха всичките четирима конекрадци и запалиха лагера им.