Стрелците от гористите равнини

Но това беше война… война без правила. Не беше присъщо за Джад Девит да се увлича от самоанализ, нито да се замисля над факта, че тази война беше негово създание. Той беше мъж с една единствена мисъл в главата: победа и само победа! Хората се възхищаваха единствено на мъже, които постигаха набелязаните си цели. Девит не беше човек, който ще си направи равносметка на добрините и злините сторени от него, нито да осъзнае, че все пак има една граница, която човекът със съвест никога не би прекрачил.

Усещането за нещо нередно и съмненията отминаха. Бел бе успял да се сдобие с правата за паша, но утре това право ставаше недействително след смъртта му. Той нямаше наследници. За късо време работниците му щяха да се разотидат по белия свят, земята щеше да остане без стопанин и тогава вече спокойно можеше да се захване с гората.

Какво ли беше станало с Трип? Силно раздразнен, погледна часовника си и за пръв път от началото на нощта проумя, че бе прекарал на стола цялото време. Зазоряваше се.

Дочу гласове. Някой минаваше покрай прозорците му. Той угаси лампата, и се изправи покрай прозореца заслушан.

След малко се върна до нара си и събу ботушите си. После дълго време преседя така седнал на ръба на нара. Дребосъка бе убил Пит Симънс с два изстрела точно в гърдите от тридесет фута.

Глава 17

Когато Клей Бел се пробуди, светлината вече струеше през прозореца му. Дълго време остана в леглото без да помръдне, събирайки мислите си и обмисляйки развоя на събитията.

Симънс беше мъртъв. Джоунс Дребосъка бе проследил и убил мъжа, осакатил Бърт Гари и причинил смъртта на младия каубой.

Симънс беше сбъркал дебелия стълб, до който бе стоял Джоунс, със самия него. Няколко сачми бяха бяха попаднали тялото му, но одрасканите буза и рамо бяха единствените му рани.

Тази сутрин наоколо не се забелязваха много дървосекачи, а повечето от тях бяха мълчаливи и се държаха винаги на групички. Напереното им държане от последните няколко дни беше изчезнало без следа.

Онези от тях, тръгнали по чорапи от Емигрант Гап, бяха предпочели да не се завръщат в Тинкърсвил, а няколко други, сред които Боб Трип и Уилямс си бяха тръгнали още с първия влак за деня.

И въпреки това в градчето беше надвиснала някакво осезаема напрегнатост. От втория етаж на хотела Бел можеше да го види съвсем ясно в начина, по който се движеха хората, по неестествения покой в градчето. Мъже бяха убити и още можеха да паднат. Тинкърсвил беше станало несигурно и хората не искаха да поемат никакви рискове.

Клей се обля с вода до кръста и се среса. След като се облече, той грижливо изчетка ботушите си, после провери револверите си. Преметна коланите през бедрата си и пъхна револверите в кобурите им.

Изпита някаква странна неохота да напусне стаята си и това го озадачи. Накрая отвори вратата и пристъпи в коридора. Внимателен както винаги, той спря и огледа внимателно в двете посоки. Вратите на другите стаи бяха затворени. Не се забелязваше никакво движение.

На площадката на стълбището се поколеба и се обърна, хвърляйки още един поглед зад себе си. После слезе с небрежен вид, но очите му бяха нащрек. Джад Девит беше все още в града, а той беше опасен човек, дори и без наемните си работници.

Нямаше и следа от Мортън Швабе. Завръщането на Тибот и мигновено разпространената вест, че Бел е спечелил правото на паша щеше вероятно да откаже Швабе от каквото и да било действие. В паметта му обаче изплува предупреждението на Кестърсън, че Швабе усилено купувал муниции, и той реши да не рискува излишно.

Ед Милър вдигна глава над неизменната си счетоводна книга.

— Успа се — изрече му той ухилено. — Тя е вече тук.

Клей мина покрай рецепцията и влезе в трапезарията. Съдията Райли говореше нещо със Сам Тинкър. Кестърсън седеше близо до тях, сам. Не се виждаха нито Джад Девит, нито Нобъл Уилър. Колийн седеше на масата сама и след като повдигна учтиво шапка, Клей седна срещу нея.

Тази сутрин тя беше бледа и очите й изглеждаха неестествено големи.

— Рано си станала — каза той.

— Не можах да спя… и после тези гърмежи.

— Това беше Дребосъка.

— Знам. Татко ходи да види какво е станало.

Двамата замълчаха, изчаквайки сервитьорката да почисти съдовете останали след съдията Райли и да донесе кафе за Клей.

— Приключи ли вече всичко?

Той поклати глава.

— Знаеш добре, че не е. Краят ще дойде тогава, когато Джад си замине от града ни.

— А ако аз отида да говоря с него?

— Не отивай. Нищо не може да го накара да си тръгне освен ако сам не стигне до това решение. Но повечето от хората му са се разбягали.

Той опита кафето си.

— Имаш ли нещо против да запуша?

— Моля те. — Тя внезапно вдигна глава. — Клей, защо не се върнеш на фермата си? Той едва ли ще остане за дълго, а ако и ти си в града, това може да доведе до големи неприятности.

— Не мога да бягам от битката.

Баща й беше разказал за това. Мъжка гордост… но имаше и още нещо. Мъжът трябваше да има уважението на обществото, а в тия области, където умението да воюваш и смелостта бяха сред най-уважаваните човешки качества, той не можеше да напусне току-така.