Съучастници

Семейство Нилсен живеели във величествена каменна къща в „Ийст Вилидж“. Съвестен гражданин позвънил в полицията, като видял входната им врата да зее широко отворена някъде към шест сутринта. Първият полицай, пристигнал на местопроизшествието, бил сравнително нов. Наставникът му влязъл заедно с него в къщата и му казал да провери горния етаж. Когато чул глух удар някъде горе, по-възрастният полицай изтичал по стълбите и видял новобранеца в безсъзнание на площадката пред семейната спалня. Отначало си помислил, че е повален с удар от нападател, но много скоро разбрал причината за припадъка. Тобаяс и Стейси Нилсен били открити заедно в леглото, завити с чаршафи до шиите. Устите и очните им орбити били напълнени с пясък. В съседната стая осемгодишната Ели Нилсен спяла дълбоко, прегърнала мече. Нейното осиновено братче Робърт, едва петгодишно, било в своята стая. Децата били живи и невредими, ако не се смятало приспивателното, което им било поставено с инжекция. Те не видели мъжа, който ги боцнал по врата в тъмното, но Робърт казал, че усетил дъха му по бузата си.

Полицаят новобранец си взел един месец отпуск по болест, а след изтичането му подал молба за напускане. Седмица по-късно погълнал свръхдоза обезболяващи и бил погребан с военни почести. Запитах се дали ако беше доживял федералните да открият черната перлена огърлица на госпожа Нилсен в чекмеджето на Кари Милър, това е щяло да успокои душата му? Дали е щяло да го спаси?

Това бяха само няколко от жертвите на Пясъчния човек. Най-пресните му убийства, които ФБР по един или друг начин бе свързало с Кари Милър. Бях влизал в дома на Кари, бяхме разговаряли и не можех да си я представя като човек, способен да приспи две деца и после невъзмутимо да убие родителите им.

И преди си бях имал работа с чудовища. Също както и Пейдж Дилейни, водещата анализаторка на ФБР по случая. С нея бяхме работили заедно по делото срещу Боби Соломон, при което се натъкнахме на сериен убиец, успял да се намърда сред съдебните заседатели. Беше чист късмет, че останах жив след това дело, а петнайсетсантиметровият белег на бедрото ми все още ме наболяваше през зимата и ме сърбеше през лятото. Тя ми бе дала и някои ценни съвети по процеса срещу Авелино, когато с Кейт се бяхме изправили за пръв път един срещу друг като опоненти. Дилейни си изкарваше хляба, преследвайки убийци. Нищо чудно, че животът ни бе събрал, той като и двамата се занимавахме, всеки по своя линия, с най-големите ужаси в този град. Дилейни ми харесваше. Беше умна и последователна. Една жена, която бях обичал и загубил някога, на име Харпър, беше наша обща приятелка.

За последен път с Дилейни се бяхме срещнали и разговаряли на годишнината от смъртта на Харпър. Тя си спомняше за нашата покойна приятелка с топлина и обич, които звучаха напълно искрено. Докато говореше, аз я слушах, кимах и накрая я прегърнах на раздяла. Не можех да говоря за Харпър. Поне засега. Пред никого, дори пред Хари. В един момент си бях въобразил, че двамата с нея може би имаме бъдеще заедно. Белезите по тялото ми не бяха единствените рани, които щях да нося до края на живота си.

Станах от стола и се приближих до прозореца. Неоновото сияние от клуба насреща проникваше в стаята ми и я обливаше в наситеночервено. То сякаш поглъщаше в себе си уличните шумове — експлозия от цветове, която притъпяваше сетивата за всичко останало.

Блох, Кейт и Хари единодушно вярваха на Кари Милър. Нямах право да подценявам това. А когато самият аз я погледнах в очите и я попитах дали е убила онези хора, тя ми каза истината. Знаех го. Доказателствата срещу нея бяха косвени, но бяха много. С годините обаче се бях научил да не пренебрегвам инстинктите си, каквото и да твърдеше обвинението.

Мислех си, че тя знае за тъмната страна на съпруга си повече, отколкото е готова да каже. Може би от самото начало бе разбрала всичко и бе живяла в страх, бавно задушавайки се от чувството за вина заради мълчанието си. Знаех, че в един момент го е заподозряла, но не е предприела нищо. И това сега я измъчваше. Което означаваше, че е загрижена за станалото. Убийците не изпитват емпатия, нито могат да я имитират. И четиримата вярвахме на Кари. Това означаваше много.

Само че целият останал свят я смяташе за убийца.

Прокуратурата щеше да представи два аргумента. Първо, тя е планирала тези хора да бъдат убити и е насърчавала или подпомагала действията на съпруга си. Ако обвинението не успееше да докаже преднамереност, имаше и резервен аргумент — че е била съучастничка. В този случай трябваше да се докаже, че е знаела за намеренията на съпруга си да убива, като му е предоставила средство, възможност или просто съдействие да извърши престъпленията. Последното беше по-лесно да се докаже. Ако Кари бъдеше призната за виновна по което и да било от тези обвинения, до края на живота си щеше да вижда света през решетките на затворническа килия.