Съучастници

— Не мога да го направя. Той е опасен човек и му нямам доверие.

Дилейни поклати глава. Бил беше непреклонен.

Двамата оставиха криминалистите да се занимават с раницата и главата в нея. Малките насекоми в пясъка и звукът, който издаваха, бяха познати на Дилейни, но тя така и не се сещаше откъде. След два изгубени часа не можеха нищо повече да направят. Пясъчния човек ги провокираше. Подиграваше им се. След спора относно Лейк тя почти не говореше с Бил. Той не искаше да я слуша. Такива като Бил Сунг се интересуваха само от политическите последици, ако нещо се прецакаше. Мислеха за себе си. За собствените си кариери.

Лейк вървеше със своя товар от миналото, по-тежък и от Боинг 747, но пък постигаше резултати.

Беше ловец на хора. Ни повече, ни по-малко. Точно човекът, който им трябваше в момента.

Изтощена до крайност, Дилейни закрачи към колата си на паркинга. Забеляза старото комби до нея — задната му врата беше открехната няколко сантиметра. На седалката имаше одеяла. Може би някой от многобройните бездомници в този град си беше направил бърлога в него. Подкара обратно към града, твърдо решена да се наспи. Напрежението, с което бе очаквала да приключат сапьорите, както и ударът от загубата на ключовия ѝ свидетел я бяха изтощили. Точно това искаше Пясъчния човек. Той убиваше безпрепятствено, като си играеше на котка и мишка с полицията и ФБР. Дилейни изпитваше страх от онова, което щяха да ѝ донесат близките няколко дни.

Бюрото притежаваше дузина имоти, разпръснати из Ню Йорк. Няколко бяха дори в Манхатън като апартамента, в който Дилейни работеше по случая с Пясъчния човек. Повечето бяха квартири за тайни срещи, но някои се ползваха и за настаняване на командировани агенти. Тя бе поискала тази конкретна сграда, защото беше една от малкото с подземен паркинг. Самият апартамент беше дупка и едва ли струваше колкото паркомястото към него. Вдигна бариерата с дистанционното, слезе по рампата и намери мястото си в мъждиво осветения паркинг.

Угаси двигателя. Въздъхна, разкърши рамене и отпусна глава на облегалката.

Миг преди да затвори очи, видя как нещо тънко и черно се преметна пред лицето ѝ и после…

… чу изстъргването на пластмасовите зъбци, свинската опашка я стисна за гърлото, прекъсвайки притока на въздух в дробовете ѝ; усети как очите ѝ изхвръкват от орбитите, устата ѝ се разтваря широко, а тилът ѝ се залепва за облегалката. Пръстите ѝ посегнаха отчаяно към шията, краката ѝ заудряха пода под таблото, глезените ѝ се остъргаха в ръбовете на педалите.

В огледалото различи фигурата на задната седалка. Една силна ръка я хвана за челото, докато другата заби нещо остро в шията ѝ. Когато ръката се отдръпна, тя видя игла на спринцовка, червена от кръвта ѝ.

Краката ѝ отказваха да се движат. Ръцете ѝ се отпуснаха, усети пристъп на гадене, зави ѝ се свят. Докато очите ѝ се затваряха, ѝ се стори, че звъни телефон, веднъж… втори път… трети… а някъде наблизо потракват зърна от броеница.

Топъл дъх облъхна врата ѝ.

Чу глас.

Истински, не плод на медикаментозна халюцинация. Нисък дрезгав баритон, който я приспа почти мигновено.

Пясъчно човече, сладичко приспи ме, във красива фея бързо превърни ме…

7. Еди

Затворих папката на Кари Милър върху бюрото си, облегнах се назад и се заслушах в звуците на нощта. Като дете в училище бях гледал на касета филм за дивата природа. Ставаше дума за Амазонската джунгла и си спомням как дикторът обяви, че със залеза на слънцето джунглата оживявала.

Същото се отнасяше и за Манхатън. Шумът от трафика и тълпите не преставаше през деня, както вероятно и шумовете в Амазония, но със сигурност нощем човек ги забелязваше повече. Някой пееше стара ирландска песен, но не можех да я различа, защото наблизо други хора си крещяха, надвиквайки се с припева, на кого е ред да плати за таксито. Ревяха клаксони, боботеха двигатели, свиреха гуми.

След пет часа, прекарани в четене за убийствата на Пясъчния човек и разглеждане на снимки на жертвите, имах нужда да прекъсна за момент и да вдъхна малко от истинския живот. Ню Йорк беше най-доброто място за това. Беше джунгла, но от особен вид. Също толкова гъста, също така изпълнена със светлини и звуци. Може би и също толкова опасна.

Хищници дебнеха в тъмните улички. Най-често плячка ставаха слабите и бедните, но някои като Пясъчния човек не подбираха жертвите си. Което го правеше толкова страшен. Нападенията му не следваха никаква закономерност. Нито като време, нито като място, нито като профил на жертвата. Все едно дали човек вървеше по улицата в четири сутринта, или си стоеше у дома зад заключената врата — никъде не беше в безопасност.