Съучастници

Сапьорите изпратиха вътре робота си и Дилейни зачака. Тези неща отнемаха време, което минаваше особено бавно. Странно усещане е да чакаш нещо да гръмне. Може да се опише като тягостно напрежение. Дилейни го бе изпитвала няколко пъти през живота си. Беше постъпила в Бюрото наскоро след уволнението си от американската армия. Мисиите в Ирак и Афганистан ѝ бяха дали да разбере, че е време да помисли за промяна в кариерата си. Чакането в базата по време на онова, което минаваше за почивка между две операции, я изпълваше със странна смесица от стрес и безразличие. Всъщност почивка на практика нямаше. По всяко време с половинчасово предизвестие можеха да ги вдигнат и запокитят в лайната, но дори и в базата винаги бяха изложени на опасност от минометен обстрел или от атентатор самоубиец, който да се забие в комплекса с камион, натъпкан с експлозиви. Именно през тези периоди на мъчително очакване тя започна да разбира как се чувства майка ѝ. Това бе една от причините да напусне армията. По време на мисиите ѝ Колийн посещаваше всеки ден малката енорийска църква в Дорчестър, запалваше свещ и се молеше на Дева Мария за благополучното ѝ завръщане. Когато Дилейни най-после се прибра от последната мисия, свещеникът ѝ каза, че Колийн за малко не опожарила храма с нейните свещи.

Това чакане беше подобно, макар тя да не се потеше толкова. Не както във Фалуджа. Но тогава не беше само от жегата. А от напрежението, което караше раменете ѝ да се схващат, докато пълзеше нагоре по тила ѝ, за да изпържи мозъка ѝ. Застанала до Бил, подпряна на капака на рейндж ровъра му, тя скърцаше със зъби. Повече от четиресет минути не се случи нищо. Екипът криминалисти пиеха кафе в картонени чаши и чакаха сапьорите да дадат знак, че вътре е чисто, за да влязат. Един от тях, облечен в тежък защитен скафандър, се провря през противовзривните заграждения и се насочи към вратата на хотела. Мина половин час, преди Бил да чуе гласа му по радиостанцията:

— Чисто. Било е фалшива тревога. В раницата няма взривно устройство.

Дилейни и Бил се спогледаха учудено и тръгнаха към хотела. На вратата се разминаха със сапьора.

— Ако в раницата не е имало бомба, какво беше това цъкане, което чух? — попита Бил.

Човекът вдигна рамене.

— Вътре няма метални предмети. Нито пластичен експлозив, нито запалителни течности. Има… но по-добре вижте сами.

Раницата беше поставена върху гишето на рецепцията. Ципът беше разтворен. С ръкавици на ръцете Бил я повдигна и внимателно я остави на пода. Дилейни се обърна и видя криминалистите, които в този момент влизаха в хотела. Един от тях носеше фотоапарат и вече се готвеше да снима.

— Направи снимка отгоре — каза Бил, като се дръпна встрани, за да не пречи.

Светкавицата блесна два-три пъти, после Бил коленичи на пода, а Дилейни приклекна до него; той дръпна докрай ципа и разтвори широко раницата.

Сега тя разбра защо Честър Морис не отговаряше на телефона си. Той нямаше повече да се притеснява за показанията си срещу Кари Милър, нито за снемането на обвиненията срещу самия него.

Очите на Честър липсваха. Главата му беше отрязана в основата на шията с много остър нож. Чистият, гладък срез не оставяше съмнение. Устата му беше разтворена в ням писък. Тя и очните му кухини бяха запълнени с нещо тъмно, но не беше кръв.

А пясък.

През живота си Дилейни бе виждала много страховити неща.

Обезобразени човешки трупове. Изтезавани хора. Жертви, разкъсани на парчета. Ужасът и болката на последните мигове бяха изписани на лицата им или на онова, което бе останало от тях. Тя се изправи, отстъпи крачка назад и завъртя глава, докато шията ѝ изпука, после отново се наведе над раницата.

И тогава чу цъкането.

— Господи, сигурно има някакво устройство в главата — каза Бил, но преди да продължи, Дилейни го прекъсна:

— Това не е механизъм. Чуй!

Двамата застинаха неподвижно, затаили дъх; цъкането се чу отново. Забързан натрапчив ритъм. Бил свали фенерче от колана си и освети вътрешността на раницата. Внезапната ярка светлина подплаши нещо малко и черно, което премина тичешком по зъбите на Честър. Не беше сянка. А някакво насекомо.

— Щурци — предположи Бил, като изпусна шумно въздуха от дробовете си. Откакто чу цъкането, беше спрял да диша.

— Не са щурци — каза Дилейни. — Твърде малки са. Освен това щурците не издават такъв звук.

— Трябва да приберем Кари Милър — заяви Бил. — Явно е подавала информация на мъжа си и сега той избива ключови свидетели на обвинението. Ще позвъня в прокуратурата да разпоредят денонощна охрана на всички свидетели по делото.

— Бил, това не е достатъчно. Честър го показаха по сутрешните новини, за бога. Още преди месеци ти казвах, че трябваше да привлечем…

— Дума да не става, не съм съгласен.

— Ами нищо от онова, което опитахме досега, не работи. Ако някой може да залови Пясъчния човек, това е Гейбриъл Лейк.

— Наистина ли смяташ така?

Тя кимна.

— Не познавам друг, който да отгатва какво се случва в ума на убиеца.

— И си има причина да мисли като убиец, нали така, Пейдж?

Тя отвори уста да каже нещо, но Бил я прекъсна: