Съучастници

— Но ние сме почти до къщата. Това е улицата на семейство Нилсен.

— Първо трябва да идем на едно друго място.

Той се поколеба, но само за миг, после седна до нея и си закопча колана.

— Това, което ще ти кажа, си остава между нас — започна тя, като даде газ и джипът потегли. — Ако ченгетата или федералните надушат нещо, ще знам, че е от теб. И тогава ще пострадаш. Ясна ли съм?

— Какво се е случило?

— Снощи Пясъчния човек е отвлякъл Кейт Брукс. Съдружничката на Еди и най-близката ми приятелка. Тази сутрин ни изпрати бележка, че ако жена му не получи оправдателна присъда, ще убие Кейт. Също и ако се обадим в полицията.

— О, господи, съжалявам. Къде живее твоята…

— Сега отиваме там.

Стигнаха до сградата на Кейт за двайсет минути, през които и двамата мълчаха. Но движенията на Лейк говореха много.

Той търкаше с длани кожената куриерска чанта в скута си, барабанеше с пръсти по нея, изопваше ремъците ѝ, разтриваше китките си, засмукваше въздух през стиснатите си зъби или подръпваше висулките на ушите си. Лейк беше кълбо от нерви, а днес това му личеше повече от всякога. И докато той го демонстрираше по всевъзможни начини, Блох просто шофираше. Извиваше шия, за да следи пътя, подаваше газ и въртеше волана. Челюстите ѝ бяха стиснати и на врата ѝ изпъкваше една вена, но всичките ѝ страхове и тревоги бяха затворени в нея, както винаги досега. Клокочеха като пара в котел. А когато не издържаше повече, намираше върху какво да си излее гнева. И ако въпросното нещо се случеше човек, господ да му беше на помощ.

Тя изобщо не беше изненадана, че някой е проникнал в апартамента на Кейт предишната вечер. По-скоро се учудваше, че това не се е случило по-рано. Хората се заблуждаваха, че след като живеят на по-висок етаж, това им осигурява безопасност. Което не беше истина. Дори в най-охраняваните сгради в Манхатън редовно проникваха крадци. Ако си живял достатъчно дълго в този град, въпросът не беше дали ще станеш жертва на обир, а кога

и колко сериозен ще е той. За разлика от сградата на Лилиан Паркър тази на Кейт не се охраняваше. В нея нападателят можеше да проникне по много начини — през пасажи, задни входове, противопожарни стълби. И да си излезе с жертвата на рамо, без нито една камера да го засече. Освен това улицата отвън беше тиха в малките часове. Пясъчния човек не бе имал никакви проблеми да се добере до апартамента ѝ и да я отвлече, без да бъде видян.

Когато Блох спря пред сградата, Лейк само кимна и я последва до етажа на Кейт. Входната ѝ врата беше заключена, но и по двете ключалки имаше следи от взлом.

— Използвал е минибормашина — каза Лейк.

Това беше малък, много полезен уред с почти безшумно моторче, задвижващо нещо, което по същество представляваше шперц. Някои му викаха магически ключ.

Блох бутна вратата с пръсти и тя се отвори.

Един от недостатъците на магическия ключ беше, че поврежда трайно бравата и вратата повече не може да се затваря.

Завесите бяха спуснати, но те бяха евтини и тънки и в стаята проникваше светлина. Блох ги дръпна встрани и в слънчевите лъчи затанцуваха златисти прашинки. Тя заоглежда жилището. Нищо не изглеждаше в безпорядък освен неоправеното легло. Кейт никога не оставяше леглото си неоправено сутрин.

— Нещо конкретно ли търсим? — попита Лейк.

Блох не отговори; опитваше се да се съсредоточи.

Съзнанието ѝ поглъщаше всеки детайл и го сравняваше със спомена ѝ за него, за да открие онова, което беше ново и необичайно. Без да бърза, оглеждайки внимателно всичко, тя не забеляза нищо подозрително.

Освен едно.

Жълтият бележник на Кейт беше върху барплота и от него беше откъснат един лист. Същият, който Пясъчния човек беше използвал, за да напише бележката до Еди. Накрая тя се приближи до неоправеното легло. Леката пухена завивка беше отметната встрани, сякаш Кейт току-що се бе измъкнала изпод нея. Или е била измъкната.

Блох хвана завивката, която Лейк държеше да нарича юрган, и я просна върху леглото. Беше решила да го оправи. Струваше ѝ се глупаво, но Кейт беше педантична относно реда. Блох вдигна възглавницата, поднесе я до лицето си и я помириса. Нейното ухание. Не на парфюм, не на шампоан — миришеше на Кейт. Блох познаваше тази миризма от единайсетгодишна. Тя преглътна да потисне онзи спазъм в гърлото, който заплашваше да избухне в задушаващ страх и болка от загубата. Дооправи леглото. Незначително действие, от което не следваше нищо, но то беше важно за нея. Защото би означавало нещо за Кейт.

Както се беше навела, за да приглади с ръце завивката, пръстите ѝ напипаха нещо твърдо. Десенът на плата представляваше сиви преплетени линии с жълти пръски. Беше трудно да се забележи нещо дребно отгоре, особено ако то беше от прозрачна пластмаса, но точно това откри Блох.

Беше тънко, с формата на конус. Предпазната капачка на игла от спринцовка.

— Погледни в кухненското чекмедже под кафемашината — каза Блох. — Там ще намериш найлонови пликчета за сандвичи. Донеси ми едно.

— Какво откри? — попита Лейк и се приближи.

— Пликчето! — повтори Блох.