Съучастници

Тя напусна кантората и заведе дело срещу тях. Което разпали голямата ѝ страст: да защитава жени, жертви на дискриминация по полов признак и на сексуален тормоз на работното място. Това беше нейната мисия. А когато срещна Кари, веднага я разпозна по погледа. Беше срещала същия поглед в малкото спукано огледало в банята си. Нужни бяха усилия, за да си дадеш сметка, че се случва нещо лошо. За Кейт не беше лесно да признае пред себе си, че е станала жертва на тормоз. Това щеше да събуди сложна смесица от емоции: гняв, болка, отвращение и — което беше особено странно — чувство на вина. Тя непрекъснато се самоанализираше, докато не се убедеше, че не е направила нищо, за да насърчи подобно поведение. След като разбереше, че с нея са се отнесли несправедливо, ѝ бе нужно време, за да приеме, че това не е по нейна вина. Кари също беше жертва. Тя положително изпитваше всички тези чувства, плюс още много. Беше дълбоко наранена. И Кейт щеше да направи всичко по силите си, за да ѝ помогне.

Алекса спря звука на музиката и тя остави писалката си върху барплота.

Туп-дум-дум-туп.

Отначало ѝ се стори, че звукът идва от коридора, но се заслуша и установи, че е от онзи задник в съседния апартамент.

— Алекса, продължи по плейлиста. Усили звука.

Малкото ѝ жилище се изпълни с музиката на любимата ѝ певица Тейлър Суифт. Харесваше и Бионсе, но Тейлър заемаше особено място в сърцето ѝ, помагаше ѝ да мисли, докато работеше.

От съседния апартамент се чу още думкане и тя спря музиката. Беше по-силно от преди.

Дум-дум.

Този път беше по входната ѝ врата. Кейт се надигна и отиде да погледне през шпионката.

Блох беше пред апартамента ѝ.

Когато Кейт ѝ отвори, Блох вдигна от пода голям телевизор с плосък екран и го внесе вътре, без да каже дума.

— Това е моят… — започна Кейт, но не беше сигурна дали иска да довърши изречението си. Спомни си за силното блъскане по стената от съседния апартамент.

Блох постави телевизора върху празната поставка.

Кейт я заобиколи, за да го огледа отблизо, и се убеди, че наистина е нейният. Беше същият модел и имаше същата драскотина в долния ляв ъгъл, където макетният нож, който бе ползвала, за да разреже кашона, бе издраскал пластмасовата рамка.

В противоположния ъгъл на телевизора имаше още нещо.

— Това кръв ли е? — попита Кейт, като посочи с пръст петната.

Блох навлажни парцал в кухнята и избърса червените следи.

— Съседът ти имаше нужда от известно убеждаване, за да си признае кражбата на телевизора. Погрижи се при следващото си излизане да заключиш вратата — каза Блох.

Едно нещо беше сигурно: Блох не беше жертва. И никога нямаше да бъде.

— Искаш ли кафе? — попита Кейт.

Усмихната, Блох свали якето си и седна на канапето.

— Разбира се. Тази вечер дават ли някой епизод на „Коломбо“?

Двете жени бяха приятелки от детството. Когато не тероризираха момчетата в квартала си в Източен Ню Джърси, се събираха в дома на Кейт, за да гледат „Коломбо“.

— Имам ги записани всичките. Искаш ли да пусна „Престъпни шевове“?

— Това беше с Ленард Нимой, нали? — попита Блох.

— Същият. Върви да вземеш салфетки и подложки за чаши.

Апартаментът на Кейт не беше много по-голям от кабинета ѝ в кантората, но тя беше маниак на тема чистота и ред. Дори най-малкият безпорядък в такова тясно пространство придаваше на жилището запуснат вид, а това я влудяваше.

— Аз ще направя кафето — каза Кейт. — Или може би предпочиташ…

— Мляко и „Орео“ — отвърна Блох и по лицата им се разляха широки усмивки при спомена за дъждовните неделни следобеди, които бяха прекарвали заедно, загърнати с одеяла на пода в дневната у Кейт, с чаши студено мляко в ръце и чинии шоколадови бисквити в скута.

След два часа, малко преди полунощ, Блох си тръгна и Кейт се залови да оглажда за последен път встъпителната си пледоария. Целта ѝ беше да насочи в друга посока гнева на съдебните заседатели. Да им обясни как всички доказателства сочат, че Кари е просто поредната жертва на Пясъчния човек — нищо повече от това. Искаше те да знаят, че клиентката ѝ е страдала и продължава да страда. Беше убедителен аргумент, но трябваше да се представи навреме.

След като нанесе някои бележки по текста с любимите си японски цветни химикалки, Кейт си изми зъбите, облече си памучна нощница и си легна. Заспа бързо.

Събуди се внезапно няколко часа по-късно. Алекса беше пуснала песен. Отначало, още сънена и на тъмно, тя не знаеше какво става. Изправи се в седнало положение, объркана и стресната, докато сънят се съпротивляваше на действителността.

Песента беше стара. Отначало ѝ заприлича на музика от филм на Дисни. Оркестъра пресъздаваше звука на вълшебен водопад.

И тогава чу партията на ударните инструменти. Звучаха като звънчета или като ксилофон, после към тях се добави хармония от мъжки гласове:

Пясъчно човече, слабичко приспи ме…

Тя замръзна. Ледена тръпка премина по цялото ѝ тяло.