Съучастници

Денис беше опитна правна секретарка. По-интелигентна от повечето адвокати, тя притежаваше и безкомпромисно чувство за ред в допълнение към безпогрешния си бизнес усет. Работяга със сърце колкото езерото Мичиган. Основните ѝ задължения бяха да пише със скорост сто думи в минута и да върти кантората. В тях обаче не влизаше поднасянето на кафе. Не обичах други да ми поднасят кафето, нито обяда. Можех и сам да се погрижа за себе си. Досега Денис не ми беше донесла и чаша вода.

Тя стоеше и ме гледаше усмихнато.

— Повишение на заплатата ли искаш?

— Не, окей съм. Чувала съм те да казваш, че сутрин не си човек, докато не изпиеш две чаши кафе.

Което си беше самата истина, само че не помнех да съм ѝ го казвал.

После в кабинета ми влезе Хари Форд, понесъл купчина папки, които изпълваха и двете му ръце. Бивш съдия и мой ментор, а понастоящем мой консултант, който ми помагаше за разрешаването на по-заплетените правни казуси. Хари тръсна книжата на бюрото ми и стовари задника си върху един от столовете за посетители.

След него се появи Блох, нашата детективка. Тя добута в кабинета ми два стола на колелца и седна на единия, като другият остана свободен. Кейт Брукс, моята съдружничка във „Флин и Брукс“, дойде със свой стол, седна и скръсти глезени под него. Блох и Кейт се познаваха от деца и се разбираха с половин дума, а понякога и без думи — с полуусмивка или движение на ръката. Блох извади телефона от джоба на джинсите си и го изключи. Кейт, облечена в делови костюм, извади телефона от джоба на сакото си и също го изключи.

Всички ме зяпаха някак особено.

— Разпит ли ще има? — попитах. — Не съм почнал да пия, нека Хари да ви каже…

Но Денис ме прекъсна:

— Пий си кафето.

— Какво става тук? И защо ми се струва, че има нещо общо с оня костюмар в приемната?

Блох сви устни и погледна към Кейт, сякаш ѝ даваше знак.

— Поемаме нов случай — каза Кейт.

— Поемаме? Ние ли? — попитах аз.

Тя кимна и обясни:

— Този изисква всички да сме на линия и всеки от нас да е в топ форма. Двете с Блох прочетохме преписката през почивните дни, а Хари вчера. Това е той, Еди. Големият ни случай.

Аз не помръдвах.

Обичах новите случаи. Работата ми беше да помагам на хората и повечето пъти се справях добре. Ако сега наистина ни се беше паднал големият случай, бих очаквал от Хари и Кейт да ми кажат веднага, а не чак сега. Блох никога не говореше много, макар да бяхме приятели. Тя не беше от приказливите.

— Ако наистина случаят е толкова голям, защо се чувствам като попаднал в засада? И защо Денис ми прави кафе?

— Защото обичам да правя кафе — каза Денис.

— Не, не обичаш. А кой е оня костюмар отвън? Той ли е клиентът?

— Не — отвърна Хари. — Това е адвокатът на клиента.

Проточих врат, за да огледам още веднъж мъжа през главите на събранието. Значи ето къде го бях виждал — по телевизията.

— Този Ото Пелтие ли е? — попитах.

Хари кимна.

Това обясняваше костюма и прическата. Мъжът отвърна на погледа ми, като потърка устни с пръстите си с поддържани от маникюристка нокти. Само допреди година повечето адвокати по наказателни дела в Манхатън не бяха чували за Ото Пелтие. Неговите клиенти бяха от висшата класа и той практикуваше в съответните области на правото, които ги засягаха. Недвижими имоти, данъци, управление на активи, бракоразводни дела, завещания. С други думи, Ото Пелтие спестяваше на клиентите си достатъчно пари от данъци, за да си купят яхта или още една къща, грижеше се да не ги загубят при развод и в крайна сметка, когато починат, държавата да не прибере половината от наследството им във вид на данъци. Затова за нюйоркската адвокатска колегия беше голяма изненада, че той се е нагърбил с най-голямото наказателно дело в града. И му личеше. Напрежението се четеше в очите му.

Ото представляваше Кари Милър — съпругата на Пясъчния човек. Преди година в дома ѝ бяха нахлули полицаи и агенти на ФБР, след като бяха идентифицирали Даниъл Милър по пръстов отпечатък и ДНК, оставени на местопрестъплението. Година по-късно те все още издирваха Пясъчния човек. Някои хора си казваха, че понеже не могат да заловят истинския убиец, са се задоволили с Кари. Това позволяваше на федералните и на нюйоркската полиция да се пъчат, че все нещо са постигнали.

Нужно им бе да отчетат някаква победа, защото градът и голяма част от щата вече толкова време живееха в постоянен страх от този човек. Вкарването на един убиец в затвора беше правилното политическо решение за правоохранителните органи.

— Чакайте малко, той иска да му чиракуваме по това дело, така ли? Аз не свиря втора цигулка.

— Не иска от нас да му вършим черната работа или да го държим за ръката — отвърна Кейт. — Предлага ни да поемем защитата.

— Какво? Защо?

— Надявал се е на споразумение, но прокурорът не бил навит. Ото Пелтие не е адвокат по наказателни дела. Трябва му екип със съответния опит — каза Хари.