Тайнственото око

Ослуша се. Звуците идваха от дясната му страна. Като изви глава, той забеляза лъч светлинка. Сдържайки дъх да не падне, с последни усилия на волята, той направи едва забележимо движение. Озова се на ръба на доста широк отвор, дълбок около три метра. На другия край на отвора имаше желязна решетка.

Люпен припълзя до дъното по отвора, напипа железните пръчки и видя…

ГЛАВА VIII

КУЛАТА НА ВЛЮБЕНИТЕ

Под него се намираше залата на мъченията. Грамадна стая, разделена на неравни части от четири стълба, които подпираха свода.

Нейният вид може би винаги е бил зловещ, но в този момент огромните сенки на синовете на Себастиан, осветени от косите лъчи светлина, видът на прикования към леглото пленник, светлината и мрака — всичко това правеше страшно впечатление.

На пет-шест метра от лицето на Люпен се виждаше Добрек. Той беше завързан със стари вериги за един креват, а креватът, за желязна кука, забита в стената. Краката и ръцете на Добрек здраво бяха стегнати в ремъци. Най-малкото му движение раздвижваше един окачен на близкия стълб звънец.

Лампата светеше право в лицето на Добрек. Отпреде му бе застанал маркиз д’Албюфе. Люпен виждаше лицето му с посивели мустаци и цялата му висока и тънка фигура. Маркиз д’Албюфе наблюдаваше пленника си със задоволство и неприкрита омраза.

Няколко минути минаха в пълно мълчание. По едно време маркиз д’Албюфе нареди:

— Себастиан, запали тези три факли, за да го виждам по-хубаво.

— Не знам какво ще стане с нас по-нататък. Но все пак сега изпитвам свещени минути на радост. Ти ми причини толкова злини, Добрек! Колко сълзи ме накара да пролея, колко сълзи на отчаяние! Колко пари открадна от мен! Цяло богатство! А страха от това, че винаги можеш да ме изобличиш! Моето име — замесено в публичен скандал, това беше краят на разорението, на безчестието. А ти, разбойнико!…

Добрек не помръдваше. Лъчи светлина се отразяваха в очилата му. Беше много отслабнал.

— Е — каза д’Албюфе, — трябва да свършвам. Наоколо се навъртат някакви тъмни личности. Дай боже това да не произхожда от теб и те да не се опитват да те освобождават, чака ги сигурна смърт! Себастиан, менгемето работи ли?

Себастиан приближи, вдигна и обърна една халка, която Люпен досега не бе забелязал, тя беше в непосредствена близост с кревата. Една от плочите на пода се отмести и откри черен отвор.

— Виждаш ли — подзе маркизът. — Всичко е предвидено. Имам под ръка всички средства, дори кладенци — кладенци с неизмерима дълбочина, както казва легендата на замъка. И тъй, никаква надежда, никаква помощ. Ще говориш ли?

Тъй като Добрек мълчеше, той продължи:

— Днес за четвърти път те разпитвам, Добрек. Мъча се за четвърти път да получа от теб списъка, за да се избавя от твоя шантаж. Това е четвъртият и последен мой опит. Ще говориш ли?

Отново последва мълчание. Д’Албюфе направи знак на Себастиан. Себастиан приближи, последван от синовете си. Единият от тях държеше в ръката си дълга тояга.

— Ела тук — нареди д’Албюфе.

Себастиан разхлаби ремъците, които стискаха китките на Добрек, вмъкна помежду им тоягата, закрепи я.

— Да завъртя ли, господин маркиз?

Мълчание. Маркизът чакаше. Като видя, че Добрек не издаваше признаци, че е тук, той прошепна:

— Говори, де! Защо сам се подлагаш на излишни мъчения?

Никакъв отговор.

— Завърти, Себастиан.

Себастиан завъртя тоягата на един оборот. Връзките се затегнаха. Добрек изстена.

— Не искаш ли да говориш? Ти добре знаеш, че няма да отстъпя, че не мога да отстъпя, че си в ръцете ми и че, ако се наложи, ще те измъчвам до смърт. Не искаш ли да говориш? Не?… Себастиан, още веднъж.

Себастиан се подчини. Добрек подскочи от болка и със страшни хрипове се отпусна обратно в леглото.

— Говедо! — викна маркизът. — Говори! Какво? Не се ли насити да размахваш този списък? Хайде, приказвай… Къде е той? Една дума, само една дума и ще те оставя намира. Утре, когато списъкът бъде в ръцете ми, ще бъдеш свободен. Свободен, чуваш ли? Но, говори, заради господа-бог, говори!… Ах, говедо с говедо! Себастиан, завърти още веднаж.

Себастиан веднага изпълни заповедта. Костите на Добрек запращяха.

— Помощ, помощ! — дрезгаво произнесе Добрек, като напразно се опитваше да се освободи.

Добрек тихо прошепна:

— Смилете се… смилете се…

Зрелището беше ужасно. Люпен се тресеше от отвращение. Като разбираше, че сам не би могъл да извърши това ужасно нещо, той се мъчеше да не изтърве неизбежното признание. Най-после той щеше да узнае. Болките и страданията ще изтръгнат тайната от Добрек. Люпен вече мислеше за обратния път, за чакащия го автомобил, за бясното препускане към Париж, за наближаващата победа!

— Говори… — шептеше д’Албюфе, — говори, и мъките ти ще свършат.

— Да… да… — промълви Добрек.

— Е, добре…

— По-късно… утре…

— Ти си луд! Утре! Какво дрънкаш? Себастиан, още веднъж.

— Не, не — изхърка Добрек. — Не, спри.

— Говори!

— Е, добре, ето… Аз скрих книгата.

Но страданията бяха много големи. Добрек вдигна глава, със свръхестествено усилие произнесе някакви неясни звуци, успя два пъти да произнесе: „Мери… Мери…“ и безчувствен падна назад.