Тайнственото око

— Развържи го! — заповяда д’Албюфе на Себастиан. — Дявол го взел! Дали не пресилихме дозата?

Един бегъл поглед доказа, че Добрек беше само припаднал. Маркизът, изтощен не по-малко от Добрек, се отпусна върху леглото в краката на депутата, избърса потта от челото си и промърмори:

— Мръсна работа!

— Може би това е достатъчно за днес — каза Себастиан, който въпреки суровото си лице, също се бе развълнувал. Утре — вдруги ден можем да продължим…

Маркизът мълчеше. Единият от синовете му подаде шишенце коняк. Д’Албюфе пи.

— Утре ли? — рече той. — Не, веднага. Още едно малко усилие. Сега няма да бъде толкова трудно.

Д’Албюфе дръпна Себастиан настрани и му каза:

— Чу ли? Какво искаше да каже той с тази думичка

„Мери“

? Повтори я два пъти.

— Да, два пъти — рече Себастиан. — Може би е дал на съхранение документа на някой човек, който се казва Мери.

— Никога! — възрази д’Албюфе. — Той не дава нищо на другиго… Друго нещо искаше да ни каже.

— Но какво, господин маркиз?

— Какво ли? Скоро ще узнаем това, уверявам те. Добрек дълбоко въздъхна и се раздвижи в кревата. Д’Албюфе успя да възвърне хладнокръвие, без да спуска очи от неприятеля си. Той приближи Добрек и рече:

— Виждаш, Добрек, лудост е да се противиш… На победения остава едно-единствено нещо: да се подчини! Глупаво е да се мъчиш напразно. Бъди благоразумен.

— Стегни въжето — обърна се Д’Албюфе към Себастиан. — Това ще го поразсъни…

Себастиан взе тоягата и я завъртя така, че въжето се вряза в подпухналата му от изтезанията плът. Добрек подскочи.

— Спри, Себастиан — нареди маркизът. — Струва ми се, че нашия приятел започва да разбира нуждата от разбирателство с нас. Нали, Добрек? Или предпочиташ да свършиш? Може и да си прав.

Двамата се наведоха над пациента. Себастиан — с тоягата в ръка, а д’Албюфе държеше запалената факла, която осветяваше лицето на Добрек.

— Устните му помръдват, ще проговори… Отпусни малко, Себастиан, не искам приятелят ни да страда… О, не, не, стисни малко повече… струва ми се, че приятелят ни се колебае. Още едно завъртане… Стой!… Ах, драги Добрек, ако не проговориш по-ясно, ще си загубим още малко от ценното време. Какво? Какво казваш?

Арсен Люпен изруга. Добрек говореше, а той, Люпен, не можеше да го чуе. Колкото и да напрягаше той слуха си, колкото и да се опитваше да удържи биенето на сърцето си, за да заглуши шума в слепите си очи, нито един звук не достигаше до него.

„Дяволите да го вземат — помисли си той. — Не бях предвидил това. Какво да правя сега?“

Беше готов да извади револвера си и да пусне на Добрек един куршум, който би сложил край на неговото обяснение. Но си помисли, че и това да направеше, нищо нямаше да узнае. По-добре щеше да се остави на събитията, от тях щеше да извлече най-голямата полза.

Междувременно, изповедта продължаваше, прекъсвана само от стонове. Маркизът не изпускаше жертвата си.

— Говори по-нататък. Хайде де, довърши…

Д’Албюфе придружаваше неясните фрази с одобрителни възгласи.

— Добре!… Отлично!… Не може да бъде! Повтори, Добрек!… А, това е смешно… И никой не се е досетил? Дори Прасвил?… Какъв идиот!… Отпусни се, Себастиан… Добре виждаш, че приятелят ни се задушава… По-спокойно, Добрек… не се уморявай. И тъй, мили приятелю, ти казваш…

Това беше краят. Чу се дълго шептене, което д’Албюфе не прекъсваше вече, но от което Люпен не долови нито сричка. Маркизът стана и радостно каза:

— Това е всичко!… Благодаря, Добрек. Помни, че никога не ще забравя това, което току-що направи. Намериш ли се в нужда, потропай на моята врата — в кухнята винаги ще се намери за теб парче хляб и чаша бистра вода. Себастиан, погрижи се за господин депутата като за свой син. Най-напред го освободи от въжетата и веригата. Човек трябва да е безкрайно безсърдечен, за да държи ближния си вързан като пиле за печене.

— Да му дам ли да пие? — попита Себастиан.

— Да, дай му.

С помощта на синовете си, Себастиан развърза ремъците, разтри отеклите китки, намаза ги с мас и ги превърза. После даде на Добрек няколко глътки коняк.

— Е, по-добре ли ти стана? — понита маркизът. — Нищо, след няколко часа съвсем ще ти мине и ти ще можеш да се похвалиш, че си бил подхвърлян па мъчение, както във времето на Инквизицията.

Той погледна часовника си.

— Стига сме бъбрили, Себастиан. Нека го оставим на синовете ти да го пазят. А ти ме отведи до гарата, за да не изтърва последния влак.

— Как, господин маркиз, развързан ли да го оставим?

— Защо не? Да не мислиш да го държим тук цял живот? Не, Добрек, бъди спокоен. Утре след обед ще ида у дома ти. Ако документът се намира там, където ти казваш, веднага ще телеграфирам тук. Ще можеш да идеш където поискаш. Разбира се, ти не ме излъга, нали?

Д’Албюфе се приближи до Добрек, наведе се над него и каза:

— Ти не се шегуваше, нали? Това би било много глупаво от твоя страна. За мен би означавало просто да изгубя един ден повече, а ти ще се лишиш от всички останали дни на живота си. Но не, не, трудно би могло да се измисли по-добър тайник. На път, Себастиан. Чакай телеграма от мен.

— А ако не ви пуснат в къщата, господин маркиз?

— Защо?