Тайнственото око

На седмия ден, като научи, че ще има лов и че един екипаж конски впрягове беше заминал сутринта за станция Омал, Люпен се свря в храсталаците на площадката пред желязната порта.

В два часа чу кучешко лаене и човешки викове. Те ту приближаваха, ту затихваха в далечината. Изведнъж в тишината се понесе конски тропот. След малко Люпен видя двама конници, които се промъкваха по пътечката край рекичката.

Люпен позна маркиз д’Албюфе и Себастиан. Като стигнаха на площадката, те слязоха от конете. Една жена, вероятно жената на Себастиан, отвори обкованата в желязо врата. Себастиан върза конете за железните гривни, циментирани в стълба на три крачки от Люпен, и бързо догони маркиза. Вратата се затвори след тях.

Люпен веднага се пъхна в пукнатината, внимателно промъкна глава и видя двамата мъже и жената да бързат към развалините.

Себастиан вдигна завесата от бръшлян и откри стълба, по която слязоха заедно с д’Албюфе. Жената остана да пази.

Люпен се върна в убежището си. И дума не можеше да става да ги последва. Подир малко вратата пак се отвори.

Маркиз д’Албюфе изглеждаше силно ядосан. Той шибаше с камшик по ботушите си и злобно говореше:

— О, нещастникът! Ще го накарам да заговори… Довечера, Себастиан, довечера, чуваш ли. В десет часа ще се върна. И ще действуваме. О, говедо с говедо!

Себастиан отвързваше бавно конете. Д’Албюфе се обърна към жената:

— Нека синовете ви хубаво да го пазят. Ако някой се опита да го освободи, толкова по-зле за този някой. Мога ли да разчитам на синовете ви?

— Както на баща им, господин маркиз — увери го Себастиан. — Те знаят какво е направил за мен господин маркиза и какво ще направи за тях. Няма да отстъпят пред нищо.

— Хайде на конете — рече д’Албюфе. — Да се върнем на лов.

Събитията се движеха както бе предполагал Люпен. По време на ловните излети д’Албюфе вършеше работата си тъй, че никой не се и досещаше за неговите хитрости.

— Ето в какво положение е нашата работа — каза Люпен на Кларис Мерж на срещата им в гостилничката недалече от замъка. — Довечера в десет часа маркизът ще подложи Добрек на един малко груб, но нужен разпит. Струва ми се, че към същото трябва да прибягна и аз.

— И Добрек ще открие тайната си… — каза разстроената жена.

— Страхувам се от това.

— В такъв случай?

— В такъв случай — отговори Люпен съвсем спокойно, — аз имам два плана: или да попреча на свиждането…

— Но как?

— Като изпреваря д’Албюфе. В девет часа Гроняр, Льобалу и аз ще проникнем в крепостта, ще обсадим кулата, ще обезоръжим гарнизона, и… Добрек ще е наш.

— А ако синовете на Себастиан направят нещо на Добрек, преди да успеете да говорите с него?

— Впрочем, аз мисля да прибягна към първия си план като към последно средство. Ще го направя, ако не мога да изпълня другата си идея.

— В какво се състои тя?

— Да присъствувам на разпита. Ако Добрек не говори, ние ще спечелим време и ще подготвим отвличането му при по-благоприятни условия. Ако ли пък открие тайната, което им изглежда по-вероятно, ако каже къде е скрил списъка на двадесет и седемте, ще се възползувам от тайната преди д’Албюфе.

— Да… да… — произнесе Кларис. — Но как смятате да попаднете там?

— Още не зная — призна си Люпен. — Това зависи от няколко сведения, които трябва да ми донесе Льобалу и от още няколко, до които трябва сам да се добера.

Люпен напусна гостилницата и се върна след повече от час. Настъпваше вечерта. Скоро се появи Льобалу.

— Взе ли книжката? — попита Люпен Льобалу.

— Да, шефе. Същата, която видях у продавача на вестници в Омал.

— Дай я.

Льобалу му подаде стара, оръфана и мръсна брошура, върху която беше написано:

„Едно посещение на Мъртвия камък през 1924 година, с рисунки и планове“.

Люпен веднага намери плана на кулата.

— Ето, това място ни трябва. По-преди там е имало три етажа над земята и два подземни, единият от които сега е затрупан, а другият… Вижте, ето къде е погребан нашият приятел Добрек. Какво забележително име: Залата на мъченията. Бедни приятелю!… Залата е отделена от стълбището с две врати. Между тях има скривалище, където по всяка вероятност стоят синовете на Себастиан с пушки в ръцете.

— Но вие не можете да проникнете там, без да ви видят.

— Не, невъзможно е да мина през порутения етаж. Много е смело…

Той продължаваше да прелиства книгата. Кларис го попита:

— Тази зала няма ли прозорец?

— Да, откъм реката има малък отвор, ето го на картата. Но е на петдесет метра над водата по отвесната стена. Невъзможно е.

Люпен разлистваше книгата. Вниманието му бе привлечено от една глава, която носеше името „Кулата на влюбените“. Той се зачете: