Тайнственото око

Завтекоха се да търсят господина. Някой го бил видял как пали цигара на входа. Други казаха, че предложил цигари на група полицаи и че се отдалечил по посока на езерото, като казал да го повикат в случай на нужда.

Викаха го, но никой не се обади.

После дотича един полицай. Той видял как въпросният човек току-що се качил в някаква лодка и загребал усилено в неизвестна посока.

Комисарят едва след сведението на този полицай погледна към Жилбер и разбра, че го бяха измамили.

— Задръжте го! — развихри се той. — Стреляйте върху него веднага щом го съзрете. Той е съучастник на тези тук двамата!

Комисарят сам се спусна напред след двама агенти, докато другите няколко останаха да пазят пленниците. Застанал на брега, той забеляза беглеца, който му помахваше с шапка.

Стреляха няколко пъти, ала напразно.

Вятърът донасяше към брега словата на песен. Господинът си пееше, като усърдно гребеше:

Лети, лодчице моя, по волята на вълните…

Комисарят забеляза някаква лодка край съседната вила. Трябваше да прескочат оградата, която разделяше градините на двете вили, за да я отвържат. Това беше направено. Като поръча на подчинените си да наглеждат целия бряг, комисарят се спусна след Люпен. Това не бе особено мъчно и трудно, защото при лунното осветление всички движения на Люпен бяха напълно видими. Люпен се отправяше към селото Сен Гратиен.

Лодката на комисаря напредваше. След десетина минути разстоянието между тях се намали на половина.

— Той е в ръцете ни — каза комисарят. — Ние даже нямаме нужда от полицаите, които охраняват брега. Много ми се иска да се запозная с този негодник. Изглежда ми смел човек.

Разстоянието до лодката на Люпен се скъсяваше с подозрителна бързина. Явно, беглецът беше изпаднал в отчаяние, разбирайки цялата безсмисленост на борбата. Агентите удвоиха усилията си. Лодката летеше. Още стотина метра, и те застигнаха жертвата.

— Стой! — изкрещя комисарят.

Преследвачите ясно различаваха в полумрака силуета на своя противник. Той не помръдваше. Греблата свободно се люлееха от двете страни на лодката. В тази неподвижност имаше нещо обезпокоително. Подобен на преследвания човек беше способен да допусне неприятеля до себе си в непосредствена близост, за да продаде скъпо живота си, или с изстрели да отклони нападението.

— Предай се! — викна комисарят.

Наоколо цареше пълен мрак. Тримата мъже се проснаха в лодката, сторило им се бе, че жертвата беше направила заплашителен жест с едната ръка. Двете лодки се доближиха.

Комисарят изръмжа:

— Няма да позволим да ни избие така, както стоим като някои мишени. Ако стреля, открийте огън и вие!

Той пак извика:

— Предай се! Никакъв отговор. Противникът не помръдваше.

— Предай се! Долу оръжието! Не искаш ли? Толкова по-зле. Броя: Едно… Две…

Агентите не дочакаха нова команда. Те стреляха.

С револвер в ръка комисарят внимателно следеше с очи всичко наоколо. Той викна наново:

— Нито движение, или ще ти продупча главата!

Неприятелят не проявяваше никакви признаци на живот. Агентите тъкмо се приготвяха за опасния скок, когато комисарят ги спря.

В лодката нямаше никой. Неприятелят беше избягал с плуване. На кърмата на лодката имаше купчина предмети от обраната вила, върху която той бе метнал своята дреха и шапката си. В полумрака този силует можеше да се вземе за човешки.

На оскъдната светлина от кибритени клечки полицаите не успяха да открият нищо повече. Нямаше инициали нито по дрехата, нито по шапката. В джобовете на сако то нямаше нито един документ. Преследвачите обаче направиха едно откритие, което щеше да придаде по-късно на делото особено значение и щеше да повлияе на понататъшната съдба на Жилбер и Вошери. В един от джобовете бе намерена, забравена от беглеца, визитна картичка. На нея беше изписано името на Арсен Люпен.

Във времето, когато полицията привърза пленената лодка на пристана и се зае да продължи безплодното си разследване. Арсен Люпен излизаше на брега на същото място, което беше напуснал само преди два часа.

Тук го срещнаха другарите му и двамата съучастници, Гроняр и Льобалу. Като им обясни с няколко думи онова, което се бе случило, Люпен скочи в автомобила, настани се сред мебелите на депутата Добрек, зави се с една кожа и заповяда да го откарат в мебелния му склад в Ньойл. Там той освободи шофьора. В Париж се прибра с такси и слезе близо до Сен Филип дьо Рул.

Недалеч, на улица Матиньон, той държеше квартира, която не беше известна на никого от бандата, с изключение на Жилбер.

Арсен Люпен с върховно удоволствие се изкъпа и преоблече. Преди да си легне, по стар навик той изпразни джобовете си от тяхното съдържание и едва тогава забеляза сред вещите предмета, който Жилбер бе успял да пъхне в ръката му в последната секунда преди да дойде полицията.