Тайнственото око

На четвъртия ден, след като се стъмни, към тези двамата се присъединиха още шест души. Сред тях Люпен с учудване разпозна по ръста и маниерите знаменития Прасвил, бивш адвокат, бивш спортист, бивш изследовател и настоящ елисейски любимец, който по необясними пътища бе назначен за главен секретар на префектурата.

Арсен Люпен си спомни: преди две години Прасвил и Добрек открито се бяха сбили на площад Пале Бурбон. Причината за това и досега бе неизвестна. В същия ден Прасвил изпрати секундантите си, но Добрек отказа да се бие.

След някое време Прасвил зае поста главен секретар на префектурата.

— Интересно… интересно… — каза си замислен Люпен, като не преставаше да наблюдава маневрите на Прасвил.

В седем часа групата на Прасвил се поотдалечи към булевард Анри-Мартен. Вратата на градината, която се намираше от дясната страна на къщата, пропусна Добрек. Двамата познати на Люпен агенти тръгнаха след Добрек и се качиха в трамвая на улица Тетбу заедно с него.

Прасвил прекоси градинката и позвъни на вратата. Портиерката отвори веднага. Последва кратък разговор, след който Прасвил и другарите му влязоха в къщата.

— Незаконен таен обиск — каза си наум Люпен. — Елементарната вежливост изисква да ме повикат и мен. Присъствието ми е наложително…

Без да се колебае нито за миг, Люпен влезе в жилището, вратата на което стоеше отворена. Като минаваше покрай портиерката, Люпен каза с тон на човек, когото с нетърпение чакат:

— Там ли са господата?

— Да, в работния кабинет.

Планът му бе много прост. Ако го забележеха, щеше да се представи за доставчик на депутата. Но не се стигна до това.

Като премина през празния вестибюл, Арсен Люпен се озова в трапезарията, където също нямаше никой, но отдето през стъклената врата можеше да наблюдава Прасвил и петимата му другари. Люпен това и направи. Прасвил отваряше с шперцове чекмедже подир чекмедже. След това се зарови в книжата. Спътниците му преглеждаха библиотеката, като не пропускаха нито една книга.

— Очевидно търсят някаква хартия — помисли Люпен. — Може би и банкноти…

Прасвил извика:

— Ама че дяволска работа! Нищо няма да намерим…

Той обаче не се отказваше да търси, защото внезапно грабна четири флакона от един стар сандък за ликьори, извади запушалките им и ги огледа внимателно.

— Я виж ти! — помисли Люпен. — Той също е тръгнал на лов за стъклени запушалки. Значи работата не опира до някаква дребна хартийка! Нищо не схващам…

Прасвил огледа още няколко вещи и каза:

— Колко пъти сте идвали тук?

— Шест пъти през последната зима — отговори му някой.

— И добре ли претърсвахте?

— Всяка стая в продължение на няколко дни. Тогава Добрек беше на предизборна обиколка.

— И все пак… и все пак… Прасвил пак попита:

— Добрек няма ли прислуга сега?

— Не, но си търси лакей. Храни се на гостилница, вратарката криво-ляво поддържа домакинството му. Тази жена е напълно предана.

Близо час и половина Прасвил търси настойчиво, като опипваше и най-малките дреболийки. После грижливо поставяше всичко на мястото му.

В девет часа в дома се втурнаха същите двама агенти, които винаги следваха Добрек по петите.

— Връща се! — извикаха те.

— Пеша ли?

— Пеша.

— Имаме ли време?

— О, да!

Без да бързат, Прасвил и хората от обществена безопасност излязоха, след като хвърлиха последен поглед върху стаята и се убедиха, че всичко беше на своето място.

Положението на Арсен Люпен беше критично. Ако излезеше, рискуваше да се сблъска с Добрек. Ако останеше, не можеше да се измъкне навън.

Той се огледа. Забеляза, че прозорците на трапезарията можеха да му позволят да излезе направо в градината, ако това се наложеше. Реши да остане. Предоставената му от съдбата възможност да се запознае по-отблизо с депутата Добрек, не бе за изпускане. Той зачака, готов всеки миг да се шмугне зад дебелата завеса на трапезарията. Чу се хлопане на врати. Някой влезе в кабинета и запали електрическото осветление. Люпен веднага разпозна депутата Добрек.

Добрек беше набит човек, с къса шия, широка сива брада, плешива глава и с черни рогови очила с дебели стъкла. Явно, имаше слаби очи.

Люпен разглеждаше енергичното лице на Добрек, четвъртитата му брадичка, мощната му снага. Юмруците на Добрек бяха масивни и покрити с косми, краката криви. Вървеше с превит гръб, като тежко се клатеше ту на едната, ту на другата си страна, и това го правеше да изглежда приличен на четирикрако животно. В лицето му особено се отделяше на очи голямото чело, набраздено от бръчки и грозно изпъкнали образувания, подобни на циреи.

У Добрек имаше нещо животинско наистина, отвратително, диво. Люпен си спомни, че в камарата него го бяха кръстили с прозвището „Горски човек“ не само защото се държеше настрана и не дружеше с колегите си, а и поради външността, маниерите, походката и мощната му мускулатура.