Тактика на грешките

— Не. Трябва винаги да е различно.

Де Кастрис се усмихна. Усмивката му приличаше по-скоро на озъбване.

— Не ми изглеждате много като човек, който живее в кула от слонова кост, полковник. Все ми се струва, че теорията харесвате по-малко, а действието повече, отколкото признавате. Кажете ми — очите му се присвиха присмехулно — ако се стигне до избор, няма ли да се изкушите да практикувате, вместо да проповядвате?

— Без съмнение — отвърна Клетус. — Но се предполага, че човек, отдаден на призванието си на учен, е и идеалист. А в по-далечно бъдеще, когато тези нови светове ще са свободни да поемат съдбата си в свои ръце без намесата на Земята, теориите на един човек могат да окажат по-продължителен и полезен ефект, отколкото практиката.

— Вие споменахте това, когато бяхме на кораба. Как Съюзът и Коалицията ще престанат да влияят върху светове като Кълтис? Все още ли продължавате да говорите така спокойно за тези неща и сега, когато началниците ви са наоколо?

— Съвсем спокойно — отговори Клетус. — Никой от тях няма да повярва, поне не повече от вас.

— Да. Наистина аз не ви вярвам. — Де Кастрис взе една винска чаша от малката маса, до която беше застанал, вдигна я за момент към светлината и я завъртя между палеца и показалеца си. После свали чашата и погледна отново Клетус. — Но ще ми бъде интересно да чуя как мислите, че ще стане това.

— Възнамерявам да помогна малко за промяната.

— Така ли? — Де Кастрис изглеждаше изненадан. — Не съм ви чувал да споменавате, че разполагате с парични средства, войски или политическо влияние. Аз например имам всички тези неща, което ме поставя в много по-силна позиция. Ако бях убеден, че може да се извърши огромна промяна — в моя полза, разбира се, — щях да бъда заинтересован да променя нещата, които предстоят да станат.

— И двамата можем да опитаме.

— Нямам нищо против. — Де Кастрис вдигна чашата, поглеждайки над нея към Клетус. — Но вие не ми казахте как ще го направите. Аз ви казах какви са оръжията ми — пари, въоръжени части, политическа сила. А вие какво имате? Само теории?

— Понякога и теориите са достатъчни — отвърна Клетус.

Де Кастрис поклати бавно глава. Остави чашата върху масата и изтри леко върховете на пръстите си, като че ли искаше да ги изчисти от нещо лепкаво.

— Полковник — каза той тихо, — вие или сте нов тип агент, който Съюзът иска да ми пробута — а това ще установя веднага щом се свържа със Земята, — или сте някакъв странен луд. В този случай събитията сами ще се погрижат за вас, и то не по-късно, отколкото установяването на факта дали сте агент.

Изгледа продължително Клетус, а той посрещна погледа му с безизразно лице.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа — продължи Де Кастрис, — че все повече ми приличате на луд. Това е твърде лошо. Ако бяхте агент, щях да ви предложа по-добра работа от тази, която имате в Съюза. Аз обаче не искам да наемам луд човек — той ще бъде прекалено непредсказуем, съжалявам.

— Но ако се окаже, че съм един успяващ луд?…

— Това ще е друго нещо. Ала човек едва ли може да разчита на това. Така че всичко, което мога да ви кажа, е, че съжалявам. Надявах се, че няма да ме разочаровате.

— Изглежда, че имам навика да разочаровам хората — отвърна Клетус.

— Също както сте решили да рисувате, вместо да постъпите в академията, а след това сте изоставили рисуването заради военния живот — промърмори Де Кастрис. — И аз съм разочаровал хората в моя живот. Имах много чичовци и братовчеди, пръснати из Коалицията — всички преуспяващи мениджъри, бизнесмени, също като баща ми. Но аз избрах политиката — той млъкна,когато Мелиса се присъедини към тях.

— Не беше нещо важно… О, Клетус — обърна се тя към него, — Мондар каза, че ако искате да го намерите, той ще бъде в работния си кабинет. Това е отделна постройка отвън, зад къщата.

— Откъде трябва да мина? — попита Клетус.

Тя му посочи един сводест изход в отсрещния край на стаята.

— Излезте оттам и завийте наляво. Коридорът води до врата, от която се излиза в градината. Постройката, където е кабинетът му, е веднага зад нея.

— Благодаря.

Той намери коридора, както му го беше описала Мелиса, и по него излезе в градината. Тя представляваше терасирана площ с пътеки, които стигаха до редица от дървета. Върховете им се огъваха рязко под напора на горещия влажен вятър на фона на небе, изпълнено с лунна светлина и разпокъсани облаци. Нямаше следа от постройка.

Докато се колебаеше, Клетус зърна слабо проблясване между дърветата и тръгна през градината. Пресече тясната редица дървета и се озова на открито пред една подобна на гараж постройка с нисък покрив, която така се сливаше с растителността около нея, че сякаш беше наполовина потънала в земята. През ниските, покрити с дебели завеси прозорци се процеждаше светлинката, която беше забелязал преди това. Вратата се отвори безшумно при приближаването му. Той пристъпи вътре и тя се затвори зад него. Спря инстинктивно.