Тактика на грешките

— Естествено — отвърна спокойно Клетус. — И вие го разбирате. Учението на философите само по себе си може и да е човечно, но теорията, която стои зад него, не познава съжалението — ето защо пътят на техните последователи винаги е бил постлан с кръвопролития и нещастия. Повече кръв е била пролята от войнствените привърженици на проповедниците на промяна, отколкото от която и да е друга група хора през цялата история на човечеството.

— Нито един екзот не пролива кръв — възрази меко Мондар.

— Не, не пряко — отвърна Клетус. — За постигане на бъдещето, за което мечтаете, чрез разрушаване на настоящето такова, каквото е сега. Можете да разправяте, че целта ви е променена — от революция в еволюция, но вашият стремеж все още е унищожението на това, което имаме сега, за да се отвори място за нещо различно. Действията ви за разрушаване на настоящето — а за тази цел е нужно коравосърдечие, което не ми е присъщо — ето с това не мога да се съглася.

Той млъкна. Мондар го погледа в очите и задържа погледа си задълго.

— Клетус — обади се накрая, — можеш ли да бъдеш толкова сигурен в себе си?

— Да, страхувам се, че мога. — Клетус се обърна и тръгна към вратата. Постави ръка върху бутона и се извърна.

— Въпреки това ви благодаря, Мондар. Вие и вашите екзоти може би ще тръгнете по моя път, но аз няма да тръгна по вашия. Лека нощ.

Той отвори вратата.

— Клетус — прозвуча гласът на Мондар зад него, — ако сега ни откажеш, правиш го на свой риск. Мисля, че не разбираш какви големи сили са замесени в това, което искаш да постигнеш.

Клетус поклати глава.

— Лека нощ — повтори и излезе.

Връщайки се в стаята, където беше оставил Арвид, той намери младия лейтенант и му каза, че си тръгват. Когато стигнаха до паркинга и Клетус отвори вратата на въздушната им кола, небето сякаш се раздра от страхотни светкавици и гръмотевици и върху тях се изсипа дъжд, тежък като градушка.

Те бързешком се вмъкнаха в колата. Дъждът беше леден. Само за няколко секунди саката им да подгизнаха и залепнаха за раменете им. Арвид запали двигателя и се издигнаха.

— Като че ли всички дяволи са на свобода тази нощ — промърмори той, докато се насочваха обратно към града. Сетне стреснато погледна седящия до него Клетус.

— А защо ли казах това? — попита той и след като в продължение на една секунда Клетус не му отговори, Арвид си отговори сам.

— Въпреки това — каза почти на себе си — наистина е така.

СЕДЕМ

Клетус се събуди с усещането, че лявото му коляно е притиснато от голямо менгеме, което бавно го смачква. Тъпата упорита болка го беше събудила и за момент той се оказа в неин плен — беше изпълнила цялото му съзнание.

Много скоро обаче пое нещата в свои ръце. Обърна се по гръб и се втренчи в белия таван, два метра над него. Започна с мускулите. Един по един заповяда на големите мускули на ръцете и краката да се отпуснат и напрежението да изчезне. Премести мисълта си към врата и мускулите на лицето, на стомаха, докато накрая чувството за отпускане обхвана цялото му тяло.

То стана тежко и меко. Очите му се затваряха. Лежеше безучастен към слабите шумове, които достигаха до него от другите части на общежитието. Носеше се, плъзгайки се леко, като че ли върху повърхността на топъл океан.

Състоянието на отпускане, което беше успял да постигне притъпи сковаващата, безмилостна болка, обхванала коляното му. Бавно, за да не предизвика отново напрежение в тялото си, той изправи възглавницата зад себе си и се изтегли нагоре в леглото в полуседнало положение. След това махна завивката от лявото си коляно и го разгледа.

Беше отекло и схванато. Не бе посиняло, ала беше подуто и почти неподвижно. Закова очи в болното коляно и се зае с по-сериозната задача да го върне в нормални размери и да го раздвижи.

Все още отнесен, все още намиращ се в това по-скоро примитивно състояние на съзнанието, той свърза сигнала за болка, идващ от коляното, със съобщението за болка в мозъка му и започна да го преобразува в мисловен еквивалент на физическото състояние на отпускане и спокойствие, обзело тялото му. Носейки се с него, усети как сигналът за болка започна да отслабва. Той изчезваше като писмо, написано със симпатично мастило, докато накрая стана невидим.

Предишната болка се превърна в усещане, което не беше нито болка, нито напрежение, но приличаше и на двете. Сега, след като я разграничи като нещо отделно, реално съществуващо, започна да се концентрира върху натиска на кръвта в крайника, чиито кръвоносни съдове бяха толкова възпалени, че пречеха на подвижността му.

Представи си кръвоносната си система. След това бавно започна да си внушава, че съдовете се отпускат, смаляват се и започват да изпращат кръв към болния крак.