Тактика на грешките

През следващите десет минути не се забелязваше промяна в областта на коляното. След това постепенно започна да усеща как натискът намалява, а по самото коляно се разлива топлина. Още пет минути бяха достатъчни, за да проличи как отокът изчезва. Десет минути по-късно коляното му все още беше подуто, но можеше да се сгъва под ъгъл поне шестдесет градуса. Резултатът беше задоволителен. Той прехвърли едновременно здравия и болния крак през ръба на леглото, стана и започна да се облича.

Закопчаваше колана върху костюма в маскировъчен цвят, когато на вратата се почука. Клетус хвърли поглед на часовника отстрани на леглото. Беше пет часът без осем минути.

— Влез — каза той.

В стаята влезе Арвид.

— Ранобуден си, Арв — поздрави го Клетус. Закопча катарамата на колана и посегна към пистолета, който лежеше върху шкафа с чекмеджета. Пъхна оръжието в кобура и го закачи на колана. — Успя ли да намериш нещата, които ти поръчах?

— Да, сър — отвърна Арвид, — високоговорителят и мините са скрити в дебели торби. Не успях да напъхам автоматичната пушка в багажа, но е закрепена заедно с останалите пакети върху електрическия кон, който поискахте.

— А самият кон?

— Отвън е, поставен върху багажника на колата… — Арвид се поколеба. — Поисках да дойда с вас, сър, но в заповедта сте вписани само вие и офицерът, на когото е възложено командването на частта. Трябва да ви предупредя. Дали са ви лейтенант първи ранг Бил Атайър.

— И този Бил Атайър не е добър, нали? — запита бодро Клетус, вземайки шлема за радиовръзка, и се запъти към вратата.

— Откъде знаете? — Арвид го погледна изненадано и го последва извън стаята през дългото преддверие на общежитието.

Клетус му се усмихна, накуцвайки до него, но не му отговори, докато не излязоха навън, в мъгливия полумрак преди зазоряване, където ги чакаше колата. Качиха се и Арвид седна зад пулта за управление. Когато едрият лейтенант включи машината и тя се плъзна върху въздушната възглавница, Клетус продължи:

— Бях почти сигурен, че генералът ще ми даде някой такъв. Не се тревожи за това, Арв. И без това днес ще бъдеш достатъчно зает. Искам да свършиш следното: потърси някакъв офис и персонал — един офицер за административен началник, двама писари и един за водене на документация, по възможност с изследователска специалност. Можеш ли да се захванеш веднага с това?

— Да, сър — отговори Арвид. — Не знаех обаче, че имаме разрешение за нещо такова…

— Все още нямаме — прекъсна го Клетус. — Но ще ти осигуря. Ти само намери помещенията и хората, така че да са на разположение, когато получим разрешението.

— Разбрано, сър.

Когато пристигнаха на мястото, откъдето щяха да тръгват, Клетус видя хората от групата под командването на лейтенант първи ранг Уйлям Атайър — застанали свободно в редици, екипирани, въоръжени и очевидно готови да потеглят. Предположи, че мъжете са закусили, и тъй като не им беше командващ офицер, не му влизаше в задълженията да се грижи за това, а да попита Атайър нямаше да е любезно, пък можеше и да го засегне.

Клетус се измъкна малко непохватно от колата и се загледа как Арвид разтоварва електрическия кон със снаряжението.

— Полковник Греъм? — произнесе един глас зад него. — Аз съм лейтенант Атайър и командвам тази част. Готови сме за тръгване…

Клетус се обърна. Атайър беше нисък, мургав, сравнително слаб мъж в средата на тридесетте с нос като клюн. Чертите му носеха отпечатък на неопределено високомерно изражение, което явно му беше станало навик. Речта му беше рязка, дори агресивна, но думите в края на всяко изречение изтъняваха и заприличваха на хленч.

— След като най-после сте тук, сър — добави той.

Последното ненужно изявление граничеше с безочливост. Клетус обаче не му обърна внимание, а се вгледа над рамото на Атайър в мъжете зад него. Потъмнялата им от слънцето кожа и смесицата от ново и старо снаряжение предполагаше наличие на опит. Но те бяха необичайно тихи и той не се съмняваше на какво се дължи това. Да те измъкнат по средата от „Отдих и преподготовка“ и да те изпратят в сражение не беше нещо, което би могло да ощастливи един войник. Той погледна отново Атайър.

— В такъв случай ще започнем веднага товаренето, нали, лейтенант? — изрече любезно Клетус. — Кажете ми къде предпочитате да се кача.

— За транспорта ще използваме два въздушни товарни кораба — изръмжа Атайър. — Моят помощник, сержантът, ще бъде във втория. Вие по-добре елате с мен в първия, полковник…