Тактика на грешките

Атайър се беше втренчил в пръста на Клетус, който се местеше от точка на точка върху картата едновременно с думите му. Лицето на лейтенанта се напрегна.

— Не, не, полковник — възрази той, когато Клетус свърши. — Вие не познавате тези партизани така добре като мен. Първо, защо изобщо ще предполагат, че ще ги чакаме? Второ, те не са чак толкова умни. Ще минат през прохода, ще се разделят на две или три групи през джунглата, след което ще се съберат в една или може би в две, за да пресекат Бялата река.

— Не съм съвсем съгласен — започна Клетус, но Атайър направо го сряза.

— Повярвайте ми, полковник! Те ще пресекат Бялата река точно в тези две места. — Той потри ръце. — И точно там ще ги спипам! Аз ще поема по-долния брод с половината от хората, а моят сержант може да вземе горния с останалата част. Ще поставя няколко души отзад, за да им пресека отстъплението, и ще имам пълна торба с партизани.

— Вие сте командващият офицер — вдигна рамене Клетус — и аз не бих искал да споря с вас. Но въпреки това генерал Трейнър каза, че трябва да ви предложа моите съвети, а аз мисля, че се налага да се подсигурите и на Синята река. Ако аз трябваше да решавам… Клетус остави мисълта си недоизказана. Ръцете на лейтенанта, които сгъваха картата, забавиха движенията си. Клетус гледаше наведената му глава и почти можеше да види зъбните колела, които се въртяха в нея. До този момент Атайър нямаше никакви колебания относно правилността на собствената си преценка. Но ситуация, в която бяха замесени генерали и полковници, можеше да се окаже деликатна за лейтенанта, участващ в нея, независимо кой държеше силните карти.

— Не бих могъл да отделя повече от един взвод с един ефрейтор — промърмори накрая Атайър към картата. Поколеба се, очевидно мислеше усилено, сетне вдигна глава и погледна лукаво. — Това е ваше предложение, полковник. Може би ако поемете отговорността за отклоняване на част от моите сили към Синята река…

— О, нямам нищо против да я поема — отвърна Клетус. — Но както сам казахте, аз не съм действащ офицер и не бих могъл да поема командването на частта в условия на сражение…

Атайър се ухили.

— О, това ли било! — възкликна той. — Ние не се придържаме чак толкова стриктно към правилата, полковник. Просто ще дам заповед на ефрейтора, отговарящ за взвода да изпълнява каквото вие кажете.

— Това, което кажа аз? Искате да кажете — точно това, което му кажа? — попита Клетус.

— Точно така — отвърна Атайър. — Има такива правила за подобни критични ситуации. Като командир на изолирана част аз мога да дам извънредна задача на някого или на целия военен персонал, както преценя за необходимо. Ще кажа на ефрейтора, че временно съм ви назначил за действащ офицер, а освен това вашият чин отговаря.

— Но ако все пак партизаните минат през брода на Синята река, аз ще разполагам само с един взвод, така ли?

— Те няма да го направят, полковник — успокои го Атайър, сгъвайки със замах картата. — Няма. Но ако все пак се появи някой партизанин — е, тогава ще се наложи да решавате сам. Експерт по тактиката като вас, сър, би трябвало да се справи с толкова лека задача.

Оставяйки едва прикритата подигравка да се носи във въздуха след него, той стана и мина в задното помещение, където пътуваха половината от неговите войници.

Товарният кораб остави Клетус и неговия взвод до най-горния от трите брода на Синята река и се издигна отново в сенките на зората, която още не беше огряла този западен склон на планинската верига, разделяща Бакхала от Нова Земя. Атайър беше избрал за взвода под командата на Клетус един източен слаб деветнадесетгодишен ефрейтор на име Ед Джарнки и още шестима мъже. В момента, когато слязоха от кораба, и седмината се разположиха удобно върху земята, облягайки гърбове на дънерите на близките дървета. Намираха се на малка поляна, заобиколена от високи дървета, до брега на реката и гледаха с леко любопитство Клетус.

Той не каза нищо. Само ги гледаше. След минута ефрейторът Джарнки скочи на крака. Един след друг се изправиха и останалите, докато накрая застанаха в разбъркана редица пред Клетус с изострено внимание.

Той се усмихна. Сега изобщо не приличаше на офицера, когото бяха видели да се качва и после да слиза от кораба. Чувството за хумор не беше изчезнало от лицето му. Но в добавка се беше появило нещо друго, нещо мощно, силно и настойчиво в начина, по който ги гледаше. Сред тях премина някакъв ток и независимо от желанието им ги напрегна до крайност.

— Така е по-добре — отбеляза Клетус. Дори и гласът му се беше променил. — Е добре, вие сте мъжете, които ще спечелят битката на деня тук, на прохода Етер. И ако следвате правилно нарежданията ми, това ще стане, без дори да се одраскате или изпотите.

ОСЕМ

Те втренчено го гледаха.

— Сър? — обади се Джарнки след известно време.

— Да, ефрейтор? — отвърна Клетус.

— Сър… Не разбирам какво искате да кажете — успя да каже Джарнки след моментна борба със себе си.