Тактика на грешките

— Да не би да казваш, че и друг път си вземал заем от два милиона?

— Говорех за военна, а не за финансова репутация — поясни Клетус спокойно. — Съвсем наскоро твоите екзоти получиха възможно най-доброто доказателство за военната ми репутация. Една малка група дорсайски наемници с голи ръце успяха да направят нещо, което много голяма и значително по-добре екипирана сила на Съюза не можа — да съсипе до голяма степен Нова Земя като военна сила и да спечели за вашата колония местната война. Заключението е, че колонията няма нужда от войските на Съюза. Може съвсем успешно да се защити само с дорсайските наемници. Не съм ли прав?

— Ти наистина представи един силен аргумент.

— Следователно по-добра гаранция за заема не би могла да се намери в цял свят. Буквално това е сигурността на тази колония, гарантирана от дорсайските наемници, докато се изплати заема.

— Какво ще стане, ако… ъ-ъ… — започна Мондар деликатно — твоите дорсайци не изпълнят сделката? Не го казвам, за да те засегна, но подобни възможности трябва също да се вземат предвид. Не го ли направя аз, някой друг ще повдигне въпроса. Какво би станало, ако след като ти дадем парите и ти подготвиш частите, вземеш, че откажеш да платиш или да продължиш да гарантираш сигурността на колонията? — В такъв случай — Клетус разпери ръце върху чаршафа — кой би ни наел? Преуспяващите наемници, също както и търговците на всяка друга стока, градят своя бизнес на базата на доволните клиенти. Ако вземем вашите пари и след това се откажем от договора, коя друга колония би опитала късмета си с нас?

Мондар кимна.

— Тук си съвсем прав. — Погледът му стана вглъбен, като че ли се опитваше да се свърже с някакви потайни кътчета на съзнанието си. След това очите му отново срещнаха тези на Клетус.

— Много добре — заяви накрая той. — Ще предам молбата ти за заема на моите приятели екзоти. Разбираш, че не мога да направя нещо повече. Ще отнеме известно време, докато го обсъдим, и не съм в състояние да ти дам големи надежди, че резултатът ще бъде положителен. Както вече казах, сумата е твърде голяма, а няма някаква много основателна причина да ти я дадем.

— О, мисля, че има — каза Клетус убедено. — Ако преценката ми за екзотите е правилна, една от вашите цели е да сте абсолютно независими от външни задължения — за да сте свободни да работите без чужда намеса по вашето виждане за бъдещето. Досега военната помощ на Съюза ви е била от полза, но също така ви е държала в подчинение. Ако можете да си купите сигурност без задължения, вие ще постигнете свободата, която според мен много силно желаете. Заем от два милиона срещу добра сигурност е малък риск в сравнение с възможността да спечелите тази свобода.

Той погледна многозначително Мондар, който леко поклати глава. В погледа му се четеше възхищение.

— Клетус, Клетус, колко жалко, че не си екзот! — Той въздъхна и се облегна на стола. — Е добре, ще предам молбата за заем. А сега мисля, че е време да се заемем с новите упражнения. Облегни се назад и се опитай да постигнеш състоянието на плуване, за което ми казваше. Аз също. Както предполагам, знаеш, то се нарича състояние на регресия. Ако си готов, хайде заедно да се концентрираме върху тази изолирана точица живот, тази отделна клетка, която е сърцевината и началото на твоето съзнание. Трябва да се върнеш към онова начално, примитивно съзнание.

Три седмици по-късно, вече оздравяващ, с гипсирани колена и облегнат на патерици, Клетус и Арвид чакаха на една автобусна станция в Бакхала. Смятаха да вземат въздушния автобус за същата площадка за приземяване, на която преди два месеца Клетус за пръв път стъпи на Кълтис.

Когато минаваха покрай главната чакалня, един офицер от Съюза излезе и спря пред тях. Беше лейтенант първи ранг Бил Атайър — пиян. Не толкова, че да залита и да не може да говори, но достатъчно, за да ги спре грубо, с лош блясък в очите. Клетус спря. Арвид направи крачка напред, отваряйки уста, но Клетус успокои едрия младеж, поставяйки ръката си върху неговата.

— Отивате на Дорсай, така ли, полковник? — попита Атайър, без да обръща внимание на Арвид. — Сега, когато тук всичко е чисто и хубавичко, вие си тръгвате? Клетус се облегна върху патериците. Дори и така трябваше да се наведе още, за да може да погледне в кръвясалите очи на Атайър.

— Така си и мислех — лейтенантът се изсмя. — Е, сър, не исках да си тръгнете, без да съм ви благодарил. Можеха да ме изправят пред Комисията за разследване, ако не бяхте вие. Благодаря ви, сър. — Няма защо, лейтенант — отвърна Клетус. — Да, нали? Всичко е наред. Аз съм си на сигурно място в библиотеката, вместо да бъда порицан и да пропусна повишението. Никаква пречка да се върна обратно на фронта, където отново да направя гаф или пък — кой знае? — да се реванширам, че не съм бил толкова умен като вас на прохода Етер, сър.

— Лейтенант… — започна Арвид със заплашително ръмжене.

— Недей — намеси се Клетус, все още облегнат на патериците, — остави го да говори.