Тактика на грешките

— Как се справи? — попита Мелиса. Тя му се усмихна с лъчезарна топлота и между тях премина поток от споделени чувства. Шестте месеца близост бяха унищожили всички съществуващи бариери, които ги разделяха преди. Клетус беше много мил, а Мелиса твърде спонтанна, за да не бъдат привлечени един към друг при създалите се условия. Бяха стигнали до нивото, когато това, което не си казваха с думи, беше по-важно от самите думи.

— Средно под шест минути на миля — отговори той. — Малко над десет минути за езерото. — Погледна към Ичан. — Мисля, че е време да организираме онази демонстрация, която планирах. Можем да използваме пистата за бягане на стадиона във Форали.

— Ще се погрижа — отвърна Ичан.

Демонстрацията се състоя три дни по-късно. На стадиона под горещото слънце присъстваха около осемдесет дорсайски офицери, поканени от Ичан. Настаниха се в един сектор на трибуните пред голям екран, на който се подаваше информация за физиологичното състояние на Клетус от медицинската апаратура, свързана с множество датчици, закрепени по тялото му.

Той беше в обикновения си екип. Нямаше ги езерото и съоръжението за катерене. Това щеше да бъде просто една демонстрация по издръжливост. Веднага след като поканените офицери заеха местата си, Ичан застана до монитора, който предаваше информацията от различните уреди върху екрана, така че да се виждат от всички.

Присъстващите наемни офицери бяха запознати с историята му, особено със събитията на Кълтис и почти чудотворното възстановяване на коляното му. Наблюдаваха с интерес как Клетус установи скорост от десет мили в час по пистата, дълга половин миля. След първата миля той я намали на осем мили в час, а пулсът му който се беше повишил до 170, спадна на 140 и се закова там.

Тичаше с лекота и дишаше спокойно до четвъртата миля. След това, въпреки че скоростта му не се увеличи, пулсът му започна пак да се покачва бавно и в края на шестте мили стигна 180. Когато премина осмата миля, скоростта му станал седем мили в час, а след деветата се движеше едва с шест мили.

Очевидно приближаваше точката на изтощение. Клетус обиколи пистата още два пъти. В края на десетата миля едва тичаше. Явно беше изразходвал силите си, но подобна проява от когото и да било, особено от човек, живял години с протеза, беше достатъчна да предизвика одобрението и удивлението на наблюдателите.

Някои от тях дори се надигнаха от местата си, готови да слязат на пистата, за да поздравят Клетус, довършващ десетата миля, която очевидно щеше да бъде последната за състезанието.

— Само една минута, моля ви, господа — прикани ги Ичан. — Останете още малко по местата си…

Той се обърна и кимна към Клетус, който тъкмо преминаваше означението за десетата миля.

След това за безкрайно удивление на всички се случи нещо забележително. Клетус продължи по пистата и крачката му се ускори, а дишането му стана по-леко. Той не увеличи веднага скоростта си, но пулсът му започна бавно да спада.

В началото това ставаше скокообразно — спадаше с няколко удара, задържаше се там, после намаляваше с още няколко. Но след това започна да спада с постоянна скорост. В момента, когато Клетус се намираше отново пред зрителите, пулсът му беше 150.

А скоростта му започна да расте. Не много — достигна малко под шест мили в час, но се задържа там, докато продължаваше да обикаля пистата.

Той пробяга още шест обиколи и в края на третата миля скоростта и пулсът му бяха непроменени.

След като измина тези допълнителни три мили, тръгна към тях без очевидни признаци на умора. Дишаше нормално и почти не се бе изпотил, с пулс около седемдесет.

— Е, това е, господа — обърна се Клетус към всички. — Ще ми трябват няколко минути да се оправя, а вие можете да отидете в дома на Ичан, където ще поговорим по-спокойно и удобно. Ще се присъединя към вас след около двадесет минути. А сега без повече обяснения ви оставям да помислите над това, което току-що видяхте.

Тръгна към съблекалнята в близкия край на стадиона. Зрителите излязоха навън и се качиха в един въздушен автобус, нает от Ичан, който ги отведе в дома му. Стъклената стена на просторната трапезария беше отворена и заедно с вътрешния двор предоставяше достатъчно пространство да се съберат всички. Сервирани бяха напитки и храна, а малко по-късно към тях се присъедини и Клетус.

— Както знаете — започна той, застанал с лице към насядалите в полукръг мъже, — вие сте поканени тук с надеждата, че ще пожелаете заедно с мен да образуваме една изцяло нова военна единица, която възнамерявам да командвам. Тя ще дава на офицерите издръжка само докато трае тренировъчният период, обаче след това ще им осигури поне двойно по-голямо възнаграждение от това, което са получавали като наемници досега. Няма защо да обяснявам, че искам да обера каймака и че очаквам той да отдаде не само времето, но и целия си ентусиазъм в този нов тип организация, която имам наум.

Той направи пауза.