Тактика на грешките

— Благодаря ви, полковник. Благодаря ви, сър… Бъдете проклет, полковник! — Гласът на Атайър внезапно му изневери. — Нима вашата скъпоценна репутация означава толкова много за вас, че трябваше да ме погребат жив? Поне можехте да ме оставите да си понеса заслуженото, без да демонстрирате любезност! Нима не знаете, че повече няма да имам никакъв шанс за фронта? Не знаете ли, че ме белязахте завинаги? Какво трябва да направя — да остана цял живот прикован в библиотеката, с нищо друго около мен освен книги?

— Опитай да ги четеш! — Клетус умишлено не снижи гласа си. Той се разнесе над тълпата, която вече се вслушваше в разговора, и презрението в него, за пръв път през живота му, беше грубо и безмилостно. — По този начин може и да научиш как трябва да командваш в сражение… Да вървим, Арв.

Той премести патериците си и заобиколи Атайър. Арвид го последва. Зад тях, през тълпата, която отново ги обгради, звучеше дрезгавият, обвинителен крясък на Атайър.

— Ще чета! И ще продължа да чета, докато стана толкова добър, колкото си ти, полковник!

ОСЕМНАДЕСЕТ

Шест месеца по-късно Клетус не само че беше окончателно оздравял, а и бе готов да се захване с работата, заради която емигрира на Дорсай.

Всеки ден правеше пробег от петнадесет мили. Навлизайки в последните две, стигна до стръмния склон на хълма, зад който беше брегът на езерото Атан. На отсрещната му страна, в покрайнините на град Форали на планетата Дорсай, беше домът на Ичан Кан. Крачката му стана по-къса, а дишането му — по-дълбоко, но освен тези промени друга разлика нямаше. Скоростта му остана непроменена.

Бяха изминали пет месеца от свалянето на гипса, коляното му беше съвсем оздравяло. На местните медици в Кълтис много им се искаше да го задържат и да го подложат на множество изследвания, за да научат нещо за това чудо, но Клетус имаше за вършене други неща. След една седмица, придвижвайки се несигурно върху краката си, които все още се учеха да ходят, той заедно с Мелиса и Ичан взе кораба за Дорсай. Оттогава беше тук като гост на Ичан, годежът им с Мелиса беше вече факт, а времето си прекарваше в непрестанна физическа самоподготовка.

Методите на тренировката бяха прости и с изключение на един момент, обикновени. Прекарваше деня в ходене, тичане, плуване и катерене. Необичайният елемент беше катеренето. Клетус накара да построят катерушка с размери за възрастни, към която се добавяше непрекъснато по нещо. Тя представляваше плетеница от стоманени тръби, свързани помежду си на различни височини и ъгли. Сега беше висока почти десет метра, шест широка и повече от петнадесет дълга.

Шест месеца след излизането му от болницата в Кълтис денят му започваше с катерене само на ръце и без спиране по спуснато от един клон въже, дълго два и петдесет метра. Достигайки клона, той се придвижваше около три метра по него, спускаше се надолу по едно по-късо въже — метър и половина, и се залюляваше, докато стигне най-горната греда на катерушката. Следващите тридесет минути преминаваха в катерене през джунглата от тръби, по пътища, чиято сложност и трудност нарастваше с усложняването на съоръжението и подобряването на физическото състояние на Клетус.

След тази конструкция започваше маршрутът, дълъг петнадесет мили, по който бягаше сутрин. В началото минаваше по относително равен терен, но по-нататък стигаше до множество стръмни хълмове и склонове, с които тази планинска местност изобилстваше. Тук надморската височина беше две хиляди и петстотин метра и ефектът върху червените кръвни клетки и коронарните съдове на Клетус беше забележителен.

Последните две мили се изкачваха по хълма. Веднага след върха започваше стръмно спускане покрай подобни на борове дървета. Клетус достигна брега на езерото Атан. Без да нарушава крачката си, той се гмурна във водата. Показа се на повърхността и заплува към отсрещния бряг, където сред дърветата, на половин миля оттук, надзърташе дългият, малко груб силует на къщата на Ичан с плосък покрив.

Водата в това планинско езеро беше студена, но Клетус не го усещаше. Тялото му, сгорещено от тичането, я намираше приятно хладна. Плуваше с дрехите, с които беше облечен през цялото време на заниманията си: шорти, риза и обувки за бягане. Така беше свикнал с тежестта на мокрите дрехи и обувки, че не ги забелязваше.

Плуваше мощно, загребвайки дълбоко с ръцете си, главата му ритмично се извиваше над дясното рамо да вдишва високопланинския въздух. Краката му оставяха пенлива диря зад него. Преди да навлезе съвсем в успокоителния ритъм на плуването, стигна до по-плитките води от другата страна и стъпи на дъното.

Погледна часовника си и мързеливо се помъкна по баира към плъзгащия се прозорец на приземния етаж, водещ директно в неговата спалня. Десет минути по-късно, изкъпан и преоблечен, се присъедини към Мелиса и Ичан, които го чакаха в слънчевата трапезария за обед.