Танц с дракони

— Беше дълго лято. Реколтите бяха обилни, лордовете щедри. Бяхме оставили достатъчно, за да ни изхрани за три години зима. Четири, с малко пестене. Сега обаче, ако трябва да продължаваме да храним всички тези хора на краля и на кралицата, и диваците… Само Къртичиното има хиляда безполезни усти, а продължават да идват. Нови трима дойдоха вчера при портите, а онзиден — дузина. Не може да продължава така. Това със заселването им на Дара е много добре, но е твърде късно за сеитба. Ще опрем до ряпа и грахова каша, преди да е свършила годината. А след това ще пием кръвта на конете.

— Вкусно — заяви Ед Скръбния. — Няма нищо по-добро от топла чаша конска кръв в студена нощ. Моята я обичам с щипка канела.

Лорд-стюардът не му обърна внимание.

— Ще има и болести — продължи той, — кървящи венци и разклатени зъби. Майстер Емон казваше, че лимоновият сок и прясното месо го оправяли това, но лимоните ни свършиха преди година, а нямаме достатъчно фураж, за да държим стада за прясно месо. Трябва да изколим всичко освен няколко чифта за разплод. Крайно време е. Предишните зими храна е можело да се кара по кралския път от юг, но с тази война… още е есен, знам, но бих посъветвал да минем все пак на зимен порцион, ако милорд благоволи.

„На мъжете ще им хареса, няма що.“

— Щом трябва. Ще съкратим порциона на всеки с една четвърт. — „Ако братята ми сега се оплакват от мен, какво ще кажат, когато започнат да ядат сняг и счукани жълъди?“

— Това ще помогне, милорд. — Тонът на лорд-стюарда даде ясно да се разбере, че според него няма да помогне достатъчно.

— Сега разбирам защо крал Станис пусна диваците през Вала — каза Ед Скръбния. — Смята да ядем тях.

Джон неволно се усмихна.

— Няма да се стигне до това.

— О, добре — каза Ед. — Изглеждат жилава пасмина, а зъбите ми не са толкова остри като на младини.

— Ако имахме достатъчно пари, можехме да купим храна от юг и да я докараме с кораби — каза лорд-стюардът.

„Можехме — помисли Джон. — Ако имахме пари и имаше някой, който да е готов да ни продаде храна.“ Но и двете липсваха. „Най-голямата ни надежда може би е в Орловото гнездо.“ Долината на Арин беше прочута с плодородието си и бе останала незасегната от боевете. Джон се зачуди как ли ще се почувства сестрата на лейди Кейтлин, ако разбере, че трябва да храни копелето на Нед Старк. Като момче често му се струваше, че ѝ се зловиди всяка негова хапка.

— Винаги можем да излизаме на лов, ако потрябва — намеси се Уик Дяланата пръчка. — Все още има дивеч в горите.

— И диваци, и по-гадни неща — каза Марш. — Не бих пратил ловци навън, милорд. Не бих.

„Не. Ти би затворил портите ни завинаги и би ги запечатал с камък и лед.“ Половината в Черен замък бяха съгласни с възгледите на лорд-стюарда. Другата половина го засипваха с упреци.

— Запечатваме си портите и си лепваме дебелите задници на Вала, да, и свободният народ ще се изсипе по Моста на черепите или през някоя порта, която си мислиш, че си я запечатал преди петстотин години — бе заявил високо старият Дивен на вечеря преди два дни. — Нямаме хора да пазят сто левги Вал. Тормунд Бъчонката на великаните и проклетият Ревльо също го знаят. Виждал ли си патка замръзнала в езеро, с краката ѝ в леда? Същото става с враните. — Повечето обходници бяха съгласни с Дивен, докато стюардите и строителите бяха на страната на Боуен Марш.

Но тази разправия беше за друг ден. Тук и сега проблемът беше храната.

— Не можем да оставим крал Станис и хората му да гладуват — каза Джон. — А и ако реши, той може просто да вземе всичко с меч. Нямаме хора, за да го спрем. Диваците пък също трябва да се хранят.

— Как, милорд? — попита Боуен Марш.

„Де да знаех.“

— Ще намерим начин.

Когато излязоха, следобедните сенки се бяха издължили. Облаци бяха нашарили небето като опърпани знамена, сиви, бели и накъсани. Дворът беше празен, но в оръжейната Джон завари чакащия го кралски скуайър Деван, мършаво момче на дванайсетина години, с кафява коса и очи. Беше се вцепенил до ковачницата и не смееше да мръдне, защото Дух душеше чатала му.

— Нищо няма да ти направи — каза Джон, но момчето трепна, щом чу гласа му, и това накара вълчището да оголи зъби. — Не! — каза Джон. — Дух, остави го на мира. Легни! — Вълкът се отпусна до волския си кокал, самото четирикрако мълчание.

Деван беше бял като козината на Дух, лицето му бе мокро от пот.

— М-милорд. Негово величество з-заповядва да се явите.

Момчето бе облечено в златното и черното на Баратеон, с пламтящото сърце на хората на кралицата, пришито над неговото.

— Имаш предвид кани — каза Ед Скръбния. — Негово величество кани лорд-командира на среща. Така бих го казал аз.

— Остави, Ед. — Джон нямаше настроение за такива дребни свади.

— Сир Ричард и сир Джъстин се върнаха — каза Деван. — Ще дойдете ли, милорд?

„Сбърканият патрул.“ Маси и Хорп бяха препуснали на юг, не на север. Каквото и да бяха научили, не засягаше Нощния страж, но Джон все пак бе любопитен.

— Да. — Тръгна след младия скуайър през двора. Дух застъпва тихо след тях, докато Джон не каза: — Не! Спри! — Но вълчището просто избяга.