Танц с дракони

В Кралската кула взеха оръжията на Джон и го пуснаха при краля.

Соларият беше горещ и претъпкан. Станис и капитаните му се бяха събрали над картата на Севера. Рицарите от „сбъркания патрул“ бяха с тях. Сигорн също бе тук, младият магнар на Денн, с кожена ризница, обшита с бронзови люспи. Дрънчащата ризница седеше и чешеше с напукан жълт нокът около прангата на китката си. Кафява четина покриваше хлътналите му бузи, кичури мръсна коса висяха над очите му.

— Ето го и него — каза той, като видя Джон. — Храброто момче, което уби Манс Райдър, докато беше в клетка и вързан. — Големият четвъртит камък, който красеше белезниците му, проблясваше в червено. — Харесваш ли рубина ми, Сняг? Знак на любов от лейди Червената.

Джон не му обърна внимание и падна на коляно.

— Ваше величество — каза скуайърът, Деван. — Доведох ви лорд Сняг.

— Виждам. Лорд Сняг. Познавате рицарите и капитаните ми, нали?

— Имам тази чест. — Беше се постарал да научи всичко възможно за мъжете около краля. „Хора на кралицата, до един.“ Стори му се странно, че около краля няма кралски хора, но за това, изглежда, имаше причина. Кралските хора си бяха навлекли гнева на Станис на Драконов камък, ако можеше да се вярва на чутото.

— Има вино. И преварена вода с лимони.

— Не, благодаря.

— Както желаеш. Имам подарък за теб, лорд Сняг. — Кралят махна с ръка към Дрънчащата ризница. — Него.

Лейди Мелисандра се усмихна.

— Казахте, че искате мъже, лорд Сняг. Вярвам, че Господарят на костите все още се брои.

Джон се стъписа.

— Ваше величество, на този човек не може да се разчита. Ако го задържа тук, някой ще му пререже гърлото нощем. Ако го пратя на патрул, просто ще се върне при диваците.

— А, не. Приключих с ония проклети глупаци. — Дрънчащата ризница потупа рубина на китката си. — Питай червената си вещица, копеле.

Мелисандра заговори тихо, на непозната реч. Рубинът на гърлото ѝ бавно запулсира и Джон видя, че и по-малкият камък на китката на Дрънчащата ризница също просветва и помръква.

— Докато носи скъпоценния камък, той е обвързан към мен, с кръв и душа — каза червената жрица. — Този мъж ще ти служи вярно. Пламъците не лъжат, лорд Сняг.

„Може би — помисли Джон. — Но ти лъжеш.“

— Ще обикалям за теб, копеле — заяви Дрънчащата ризница. — Ще ти давам мъдри съвети или ще ти пея сладки песни, както предпочиташ. Дори ще се бия за теб. Само не искай да нося наметалото ви.

„Не си достоен за него“, помисли Джон, но премълча. Нямаше полза от дърлене пред краля.

— Кажи ми за Морс Ъмбър, лорд Сняг — каза Станис.

„Нощният страж не взима страна“, помисли Джон, но друг глас в него прошепна: „Думите не са мечове.“

— По-старият от чичовците на Големия Джон. Вранояда го наричат. Веднъж врана го взела за умрял и му изкълвала окото. Той я хванал и ѝ отхапал главата. Като млад бил страховит воин. Синовете му умрели на Тризъбеца, жена му при раждане. Единствената му дъщеря била отвлечена от диваците преди трийсет години.

— Затова иска главата — каза Харууд Фел.

— Може ли да се разчита на този Морс? — попита Станис.

„Сгънал ли е коляно Морс Ъмбър?“

— Ваше величество трябва да го накара да положи клетва пред неговото дърво на сърцето.

Годри Великаноубиеца се изсмя.

— Бях забравил, че вие северняците се кланяте на дървета.

— Що за бог ще се остави да го напикават кучетата? — подхвърли приятелят на Фаринг Клейтън Съгс.

Джон ги пренебрегна.

— Ваше величество, мога ли да знам дали Ъмбър са се обявили на ваша страна?

— Половината от тях, и само ако платя цената на този Вранояд — отвърна раздразнено Станис. — Иска черепа на Манс Райдър за чаша за пиене и иска опрощение за брат си, който е тръгнал на юг да се присъедини към Болтън. Ужаса на курвите го наричат.

Това също развесели сир Годри.

— Какви имена имат тия северняци! Този да не е отхапал главата на някоя курва?

Джон го изгледа хладно.

— Би могло да се каже. Курва, която се опитала да го ограби, преди петдесет години в Староград. — Колкото и странно да изглеждаше, старият Ъмбър Сланата някога беше повярвал, че най-малкият му син има заложби за майстер. Морс обичаше да се хвали за враната, която му изкълвала окото, но историята на Ходър се разправяше шепнешком… най-вероятно защото курвата, която изкормил, била мъж. — И други лордове ли са се обявили за Болтън?

Червената жрица плавно се доближи до краля.

— Видях град с дървени стени и дървени улици, пълни с мъже. Над стените се вееха знамена: лос, бойна брадва, три бора, дълги брадви кръстосани под корона, конска глава с огнени очи.

— Рогов лес, Кервин, Толхарт, Ризуел и Дъстин — вметна сир Клейтън Съгс. — Предатели, всичките. Палета на Ланистърите.

— Ризуел и Дъстин са обвързани с дома Болтън с брак — обясни му Джон. — Другите са загубили лордовете си в боевете. Не знам кой ги води сега. Вранояда не е пале обаче. Ваше величество би постъпил добре, ако приеме условията му.

Станис изскърца със зъби.

— Уведомява ме, че Ъмбър няма да се бие с Ъмбър, за никаква кауза.

Джон не се изненада.

— Ако се стигне до мечове, вижте къде се вее знамето на Ходър и поставете Морс в другия край на бойната линия.

Великаноубиеца възрази: