Танц с дракони

Единственият сух път през Шийката беше издигнатият, а кулите на Рова на Кайлин запушваха северния му край като коркова тапа бутилка. Пътят беше тесен, руините бяха разположени така, че всеки враг, идващ от юг, трябваше да премине под и между тях. За да щурмува която и да е от трите кули, нападателят трябваше да изложи гърба си на стрелите на другите две, докато се катери по влажни каменни стени, обрасли с гирлянди хлъзгава бяла „таласъмска кожа“. Блатистата земя отвъд издигнатия път беше непроходима, безкрайно тресавище от дупки със засмукваща тиня, подвижни пясъци и лъскавозелени ивици трева, които изглеждаха здрави за непредпазливото око, но се превръщаха във вода в мига, в който нагазиш в тях, и всичко това гъмжеше от отровни влечуги, отровни цветя и чудовищни лъвогущери със зъби като ками. Също толкова опасни бяха хората, рядко видими, но винаги дебнещи, блатните хора, жабарите, калните хора. Папратта и Тръстиката, Торфа и Мочура, Рака и Жабока, Зеления папур и Черното блато, това бяха обичайните имена, които си даваха. Железнородените ги наричаха „блатни дяволи“.

Смрад подмина изгнил конски труп с щръкнала от врата му стрела. Дълга бяла змия изпълзя от празната очна дупка, щом се приближи. Зад коня забеляза ездача, по-точно онова, което бе останало от него. Враните бяха оголили плътта от лицето и диво псе беше ровило под ризницата, за да стигне до червата. По-нататък друг труп беше затънал дълбоко в тинята и се показваха само лицето и пръстите му.

Още по-близо до кулите трупове бяха осеяли земята от всички страни. От зейналите им рани бяха избуяли цветя кръвници, бледи цветове с венчелистчета, пълни и влажни като женски устни.

„Гарнизонът изобщо няма да ме познае.“ Някой можеше да помни момчето, което беше, преди да научи името си, но Смрад щеше да е непознат за тях. От дълго време не се беше поглеждал в огледало, но знаеше колко стар сигурно изглежда. Косата му бе побеляла. Повечето беше окапала, а останалата беше корава и суха като слама. Подземията го бяха направили слаб като старица и толкова тънък, че по-силен вятър щеше да го събори.

А ръцете му… Рамзи му беше дал ръкавици, фини ръкавици от черна кожа, меки и гъвкави, натъпкани с вълна, за да скрият липсващите му пръсти, но ако някой погледнеше по-внимателно, щеше да види, че три от пръстите му не се огъват.

— Не приближавай! — прокънтя глас. — Какво искаш?

— Думи. — Пришпори крантата напред и размаха мирното знаме, за да го видят на всяка цена. — Идвам невъоръжен.

Отговор не последва. Знаеше, че зад стените железните хора обсъждат дали да го пуснат, или да надупчат гърдите му със стрели. „Все едно.“ Една бърза смърт тук щеше да е сто пъти по-добре, отколкото да се върне при лорд Рамзи с провал.

След това вратите под порталната кула се разтвориха.

— Бързо!

Смрад тъкмо се обръщаше към звука, когато стрелата удари. Дойде някъде отдясно, където натрошени късове от външната стена лежаха полузатънали в блатото. Пръчката се вряза през гънките на знамето му и увисна от него, върхът едва на педя от лицето му. Толкова лошо го стресна, че изтърва бялото знаме и се катурна от седлото.

— Влизай! — извика гласът. — Бързо, глупако, бързо!

Смрад запълзя на четири крака нагоре по стъпалата. Друга стрела профуча над главата му Някой го сграбчи и го издърпа вътре и той чу как зад него се затръшна врата. Дръпнаха го да се изправи и го тикнаха към стената. След това в гърлото му опря нож и той видя брадато лице, толкова близо до своето, че можеше да преброи космите в носа му.

— Кой си ти? За какво си дошъл? Казвай бързо или ще ти направя същото като на него. — Пазачът кимна към едно тяло, изгнило на пода до вратата, с позеленяла и гъмжаща от личинки плът.

— Железнороден съм — излъга в отговор Смрад. Момчето, което беше някога, наистина беше от железнородените, но Смрад бе дошъл на този свят в тъмниците на Дредфорт. — Погледни лицето ми. Аз съм синът на лорд Бейлон. Вашият принц. — Щеше да каже името, но думите някак заседнаха в гърлото му. „Смрад, аз съм Смрад, римува се с гад.“ Трябваше да го забрави за малко обаче. Никой нямаше да се подчини на същество като Смрад, в колкото и отчаяно положение да бяха. Трябваше да се престори, че отново е принц.

Мъжът, който го бе задържал, го зяпна и устата му се изкриви подозрително. Зъбите му бяха кафяви, а дъхът му вонеше на ейл и лук.

— Синовете на лорд Бейлон бяха убити.

— Братята ми. Не и аз. Лорд Рамзи ме взе в плен след Зимен хребет. Прати ме тук, за да преговарям с вас. Ти ли командваш тук?

— Аз? — Мъжът отпусна ножа, отстъпи назад и едва не се спъна в трупа. — Не аз, милорд. — Ризницата му беше ръждясала, кожите ѝ гниеха. От раната на едната му ръка сълзеше кръв. — Ралф Кенинг командва. Капитанът каза така. Аз съм на вратата, нищо повече.

— А този кой е? — Смрад изрита трупа.

Пазачът зяпна мъртвия, все едно го виждаше за първи път.