Танц с дракони

А и къде щеше да избяга? Зад него бяха лагерите, пълни с хора на Дредфорт и тези, които Ризуел бяха довели от Ручеите, с войската на Бароутън помежду им. Южно от Рова на Кайлин по издигнатия път се приближаваше друга армия, армия на Болтън и Фрей под знамената на Дредфорт. Източно от пътя се простираше мрачен гол бряг и студено море, на запад бяха блатата и тресавищата на Шийката, пълни с влечуги, лъвогущери и блатни дяволи с отровните им стрели.

Нямаше да бяга. Не можеше да избяга.

„Ще му доставя замъка. Ще го направя. Трябва.“

Денят беше сив, мокър и мъглив. Вятърът духаше от юг, влажен като целувка. Руините на Рова Кайлин се виждаха в далечината, прошарени от струйки утринна мъгла. Крантата му се движеше към тях в бавен тръс, копитата ѝ издаваха тих мляскащ звук, докато се измъкваха от сиво-зелената тиня.

„Минавал съм по този път.“ Беше опасна мисъл и мигновено съжали за нея. „Не — каза си, — не, това беше някой друг, беше преди да научиш името си.“ Името му беше Смрад. Трябваше да помни това. „Смрад, Смрад, римува се с ад.“

Когато онзи, другият, бе минал по този път, плътно зад него имаше цяла армия, голямото воинство на Севера, тръгнало на война под сиво-белите знамена на дома Старк. Смрад яздеше сам, стиснал знамето на мира на боровия прът. Когато онзи, другият, бе минал по този път, яздеше боен кон, бърз и изпълнен с дух. Смрад яздеше грохнала кранта, цялата кожа, кости и ребра, и я караше бавно от страх да не падне. Другият беше добър ездач, но Смрад бе неспокоен на конския гръб. Толкова отдавна бе онова. Не беше ездач. Не беше човек дори. Беше същество на лорд Рамзи, по-долно и от куче, червей в човешка кожа.

— Ще се преструваш на принц — каза му предната нощ лорд Рамзи, докато Смрад се киснеше в корито гореща вода, — но ние знаем истината. Ти си Смрад. Винаги ще си Смрад, колкото и сладко да миришеш. Носът ти може да те подведе. Помни името си. Помни кой си.

— Смрад — отвърна той. — Твоя Смрад.

— Направи тази дреболия за мен и можеш да ми станеш куче, и да ядеш месо всеки ден — обеща лорд Рамзи. — Ще бъдеш изкусен да ме предадеш. Да избягаш или да се биеш, или да минеш на страната на враговете ни. Не, мълчи, не искам да го отричаш. Излъжеш ли ме, ще ти откъсна езика. Човек би се

обърнал срещу мен на твое място, но ние знаем какво си, нали? Предай ме, ако искаш, все едно… но първо преброй пръстите си и знай цената.

Смрад знаеше цената. „Седем — помисли си той. — Седем пръста. Човек може да се оправи със седем пръста. Седем, свято число.“ Помнеше колко много беше боляло, когато лорд Рамзи заповяда на Кожаря да смъкне кожата на безименния му пръст.

Въздухът бе мокър и тежък, плитки локви бяха осеяли влажната земя. Смрад си пробираше внимателно пътя между тях, следваше останките от дъсчения път, който авангардът на Роб Старк бе положил на меката земя, за да ускори преминаването на войската му. На мястото на някогашната могъща стена бяха останали само разпръснати камъни, блокове черен базалт, толкова големи, че сигурно бяха трябвали сто души, за да ги поставят на място. Някои бяха затънали в мочурливата земя толкова дълбоко, че само ъгъл се показваше отгоре; други лежаха разхвърляни наоколо като изоставените играчки на някое куче, напукани и ронещи се, обрасли с лишей. Снощният дъжд бе оставил огромните камъни мокри и лъскави, а утринното слънце им придаваше вид все едно са покрити с някакво фино черно масло.

Зад тях се издигаха кулите.

Кулата на Пияния се беше наклонила, готова сякаш да рухне, както си беше отпреди петстотин години. Детската кула се изпъваше нагоре в небето права като копие, но порутеният ѝ връх бе открит за вятъра и дъжда. Порталната кула, широка и тромава, беше най-голямата от трите, хлъзгава и позеленяла от мъх, криво дърво бе израснало настрани от камъните на северната ѝ страна, на източната и западната все още се издигаха части от разбитата стена. „Карстарките взеха Кулата на Пияния, а Ъмбър Детската кула — спомни си той. — Роб взе Порталната кула.“

Затвореше ли очи, можеше да види в ума си знамената, гордо плющящи в отривистия северен вятър. „Няма ги вече, всички са паднали.“ Вятърът в лицето му духаше от юг, а единствените знамена, веещи се над останките на Рова на Кайлин, показваха златен кракен на черно поле.

Наблюдаваха го. Усещаше очите им. Когато погледна нагоре, зърна бледи лица, надничащи иззад бойниците на Порталната кула и през разбития зид на върха на Детската кула, където според легендата децата на леса някога призовали чука на реките да прекърши на две земите на Вестерос.