Танц с дракони

— Той… пи от водата. Трябваше да му срежа гърлото, за да спре да пищи. Не може да пиеш водата. Затова я караме на ейл. — Пазачът потърка лицето си. Очите му бяха зачервени и възпалени. — Преди смъквахме мъртвите долу в мазетата. Всички подземия са наводнени. Никой не иска вече да си прави труда, затова просто ги оставяме където паднат.

— Мазето е по-добро място за тях. Дайте ги на водата. На Удавения бог.

Мъжът се засмя.

— Никакви богове няма долу, милорд. Само плъхове и водни змии. Бели гадини, дебели колкото крака ви. Понякога изпълзяват нагоре по стъпалата и те хапят, докато спиш.

Смрад си спомни тъмниците под Дредфорт, плъха и как цвъртеше в зъбите му, вкуса на топла кръв на устните си. „Ако се проваля, Рамзи пак ще ме върне там, но първо ще обели кожата на още някой пръст.“ — Колко от гарнизона са останали?

— Няколко. Не знам. По-малко, отколкото бяхме преди. Няколко и в Кулата на Пияния, мисля. В Детската кула няма. Дагон Код прескочи там преди няколко дни. Само двама останали живи, вика, и ядели мъртвите. Убил ги и двамата, ако може да му се вярва.

„Ровът на Кайлин е паднал — осъзна Смрад. — Просто никой не намира за редно да им го каже.“ Потърка уста, за да скрие счупените си зъби, и рече:

— Трябва да говоря с командира ви.

— Кенинг? — Пазачът изхъмка. — Няма много за казване той напоследък. Умира. Може и да е умрял вече. Не съм го виждал от… Не помня от кога…

— Къде е той? Заведи ме при него.

— Кой ще пази портата тогаз?

— Той. — Смрад отново изрита трупа.

Това разсмя железния мъж.

— М-да. Защо не? Елате с мен тогаз. — Издърпа факла от една скоба в стената и я размаха, докато се разгори ярко. — Насам. — Преведе го през една врата и нагоре по спирално стълбище. Светлината на факлата лъщеше по влажните каменни стени.

Залата на върха на стълбището беше тъмна, опушена и потискащо гореща. Над тесния прозорец беше провесена дрипава кожа, за да държи влагата навън, а в един мангал тлееше буца торф. Миризмата в помещението беше мръсна, на плесен, урина и изпражнения, на пушек и повръщано. Прогизнала тръстика покриваше пода, а една купчина слама в ъгъла минаваше за постеля.

Ралф Кенинг трепереше върху нея под планина от кожи. Оръжията бяха струпани до него: меч и брадва, ризница, железен боен шлем. На щита му бе изрисувана облачната длан на бога на бурята, с мълнията, пращяща от пръстите му надолу към бушуващо море, но боята бе избеляла и се лющеше, дървото отдолу започваше да гние.

Ралф също гниеше. Беше гол и трескав под кожите, бледата му подпухнала плът — покрита с гнойни рани и струпеи. Главата му беше обезобразена, едната буза нелепо подута, вратът му — толкова налят с кръв, че заплашваше да погълне лицето му. Ръката от същата страна бе дебела като дървесен ствол и гъмжеше от бели червеи. Никой не го беше къпал или бръснал от много дни, ако се съдеше по вида му. От едното му око капеше гной, а брадата му беше спечена от засъхнало повръщано.

— Какво е станало с него? — попита Смрад.

— Беше на парапетите и някакъв блатен дявол пусна стрела по него. Само го забърса, но… слагат отрова на стрелите си, мажат върховете с лайна и още по-лоши неща. Сипахме вряло вино в раната, но никаква полза.

„Не мога да преговарям с това същество.“

— Убий го — каза Смрад на стража. — Умът му си е отишъл. Пълен е с кръв и червеи.

Мъжът го зяпна.

— Капитанът го сложи да командва.

— Умиращ кон ще го убиеш, нали?

— Какъв кон? Никога не съм имал кон.

„Аз имах.“ Споменът се върна в ума му на порой. Писъците на Усмивка бяха почти като на човек. С пламнала грива, конят се беше вдигнал на задните си крака, заслепен от болка, и биеше с копита във въздуха. „Не, не. Не мой, не беше мой, Смрад никога не е имал кон.“

— Аз ще го убия вместо теб.

Взе меча на Ралф Кенинг — беше подпрян на щита му. Все още имаше достатъчно пръсти, за да стисне дръжката. Когато опря острието на меча в подутото гърло на съществото на сламата, кожата се разцепи и швирна черна кръв и жълта гной. Кенинг потръпна, след това се отпусна и замря. Ужасна воня изпълни стаята. Смрад хукна към стълбището. Въздухът там беше влажен и студен, но много по-чист. Железният мъж се затътри след него пребледнял, мъчеше се да не повърне. Смрад го сграбчи за ръката.

— Кой е помощник-командирът? Къде са останалите мъже?

— Горе на бойниците или в залата. Спят, пият. Ще ви заведа, ако искате.

— Веднага. — Рамзи му беше дал само един ден.

Залата беше от тъмен камък, с висок таван и ветровита, пълна с пелени от дим, каменните ѝ стени — нашарени с огромни петна бял лишей. В камината, почерняла от жежки пламъци преди години, тлееше торф. Огромна маса от дялан камък запълваше помещението, непокътната от столетия. „Точно там седях последния път, когато бях тук — спомни си той. — Роб беше в челото на масата, с Големия Джон от дясната му страна и Рууз Болтън отляво. Гловър седяха до Хелман Толхарт. Карстарк и синовете му бяха срещу тях.“