Танц с дракони

Двайсетина железнородени седяха около масата и пиеха. Неколцина го погледнаха с помръкнали равнодушни очи, когато влезе. Останалите го пренебрегнаха. Всички му бяха непознати. Няколко души носеха наметала, закопчани с токи във формата на сребриста риба треска. Треските не се ползваха с добро име на Железните острови. За мъжете казваха, че са крадци и страхливци, а жените — развратници, които спят със собствените си бащи и братя. Не се беше изненадал, че чичо му реши да ги остави, когато Железният флот тръгна обратно за дома. „Това ще улесни задачата ми.“

— Ралф Кенинг е мъртъв — каза той. — Кой командва тук?

Пиячите го изгледаха равнодушно. Един се изсмя. Друг се изплю. Накрая един от Треските рече:

— Кой пита?

— Синът на лорд Бейлон. — „Смрад, името ми е Смрад, римува се с гад.“ — Тук съм по заповед на Рамзи Болтън, лорд на Роговия лес и наследник на Дредфорт, който ме плени в Зимен хребет. Войската му е на север от вас, тази на баща му — на юг, но лорд Рамзи е готов да прояви милост, ако му предадете Рова на Кайлин преди залез-слънце. — Извади писмото, което му бяха дали, и го хвърли на масата.

Един го вдигна, завъртя го в ръцете си и зачовърка червения восък на печата. След малко каза:

— Пергамент. Каква полза от това? Сирене ни трябва на нас, и месо.

— Стомана искаш да кажеш — рече мъжът до него, със сива брада, лявата му ръка свършваше с чукан. — Мечове. Брадви. Да, и лъкове, още сто лъка и мъже, които да стрелят с тях.

— Железнородените не се предават — подвикна трети глас.

— Кажете го на баща ми. Лорд Бейлон сгъна коляно, когато Робърт разби стената му. Иначе щеше да умре. Както и вие, ако не се покорите. — Посочи пергамента. — Счупете печата. Прочетете думите. Това е указание за безопасно поведение, написано лично от лорд Рамзи. Предайте мечовете си и елате с мен и негово благородие ще ви нахрани и ще ви пусне да стигнете непокътнати до Каменния бряг и да намерите кораб за дома. Иначе умирате.

— Заплаха ли е това? — Един от Треските се вдигна на крака. Едър мъж с опулени очи и широка уста, с мъртвешки бяла плът. Изглеждаше сякаш баща му го е направил от риба, но все пак носеше дълъг меч. — Дагон Треската не се покорява на никого.

„Не, моля ви, трябва да ме послушате.“ Мисълта какво ще му направи Рамзи, ако се домъкне обратно в лагера без гарнизонът да се е предал, почти стигаше, за да се подмокри в бричовете. „Смрад. Воня, римува се с пикня.“

— Това ли е отговорът ви? — Думите прозвучаха вяло в ушите му. — Тази риба треска от името на всички ви ли говори?

Пазачът, който го срещна на вратата, не изглеждаше толкова уверен.

— Виктарион ни заповяда да държим, да. Чух го със собствените си уши. „Дръжте тук, докато се върна“, така каза на Кенинг.

— Да — каза едноръкият. — Така каза. Кралският събор го призова, но той се закле, че ще се върне, с плавей, с корона на главата и с хиляда мъже зад него.

— Чичо ми никога няма да се върне — каза им Смрад. — Кралският съвет коронова брат му Юрон, а Вранското око има да води други войни. Мислите си, че чичо ми ви цени? Пет пари не дава за вас. Вие сте оставените да умрат. Изстърга ви, както остъргва калта от ботушите си, когато изгази на брега.

Тези думи улучиха вярно. Видя го в очите им, в начина, по който се спогледаха или се намръщиха над чашите си. „Всички са се страхували, че са изоставени, но трябваше да дойда аз, за да превърна страха в увереност.“ Тези тук не бяха събратя на прославени капитани, нито от кръвта на великите домове на Железните острови. Бяха синове на роби и солени жени.

— Ако се покорим, си отиваме, тъй ли? — рече едноръкият. — Това ли казва написаното тук? — Бутна с пръст навития пергамент, чийто восъчен печат все още не беше счупен.

— Сам го прочети — отвърна той, макар да беше почти сигурен, че никой от тях не може да чете. — Лорд Рамзи се отнася почтено с пленниците си, стига да са лоялни с него. — „Взе ми само няколко пръста на краката и ръцете, и онова, другото нещо, след като можеше да ми вземе езика или да обели кожата от краката ми от пета до бедро.“ — Предайте му мечовете си и ще живеете.

— Лъжец. — Дагон Треската извади дългия си меч. — Ти си от онези, които наричат „обърни-плащ“. Защо трябва да вярваме на обещанията ти?

„Пиян е — осъзна Смрад. — Ейлът говори.“

— Вярвайте каквото искате. Донесох ви посланието на лорд Рамзи. Сега трябва да се върна при него. Ще вечеряме дива свиня с ряпа и ще го полеем със силно червено вино. Които дойдат с мен, ще са добре дошли на пира. Останалите от вас ще умрат до ден. Господарят на Дредфорт ще доведе рицарите си по издигнатия път, а синът му води своите към вас от север. Пощада няма да има. Които загинат в бой, ще са щастливите. Които оцелеят, ще бъдат дадени на блатните дяволи.

— Стига! — изръмжа Дагон Треската. — Мислиш, че можеш да уплашиш железнородени с думи? Махай се. Бягай при господаря си, преди да ти разпоря корема, да ти извадя червата и да те накарам да ги изядеш.