Танц с дракони

— Моят стар приятел Смрад. Наистина ли те взеха за своя принц? Какви проклети глупци са тези железни хора. Боговете им се смеят.

— Искаха само да се върнат у дома, милорд.

— А ти

какво искаш, мой мили Смрад? — промълви Рамзи нежно като любовник. Дъхът му ухаеше на вино с подправки и канела, толкова сладък. — Такава доблестна служба заслужава награда. Не мога да ти върна пръстите на ръцете и краката, но все пак трябва да има нещо, което би искал да ти дам. Дали да те пусна на свобода? Да те освободя от службата ти при мен? Искаш ли да заминеш с тях, да се върнеш на голите ви острови сред студеното сиво море и отново да бъдеш принц? Или би предпочел да останеш като мой верен слуга?

Студен нож остърга гръбнака му. „Внимавай — каза си той, — много, много внимавай.“ Не му харесваше усмивката на негово благородие, този блясък в очите му, слюнката, лъснала в ъгълчето на устата му. Беше виждал тези неща преди. „Не си никакъв принц. Ти си Смрад, просто Смрад, римува се с глуповат. Дай му отговора, който иска.“

— Милорд, мястото ми е тук, с вас. Аз съм вашият Смрад. Искам само да ви служа. Моля само за… мях вино, това ще е достатъчна награда за мен… червено вино, най-силното, което имате, всичкото вино, което може да изпие човек…

Лорд Рамзи се засмя.

— Ти не си човек, Смрад. Ти си просто мое същество. Ще си получиш виното обаче. Уолдър, погрижи се. Не бой се, няма да те върна в тъмниците. Имаш думата ми на Болтън. Вместо това ще те направим куче. Месо всеки ден, дори ще ти оставя достатъчно зъби, за да го ядеш. Можеш да спиш до момичетата ми. Бен, имаш ли нашийник за него?

— Ще поръчам да направят, милорд — отвърна старият Бен Кокалите.

Старецът направи много повече. Същата нощ освен нашийника имаше и едно опърпано одеяло, и половин пиле. Смрад трябваше да се бие с псетата за месото, но беше най-хубавото ядене, което бе вкусвал от Зимен хребет.

А виното… виното беше тъмно и горчиво, но силно. Клекнал между хрътките, Смрад пи, докато главата му се завъртя, повърна, изтри устата си и пи отново. След това легна и затвори очи. Когато се събуди, едно псе лижеше повръщаното от брадата му, а тъмни облаци пъплеха по лицето на лунния сърп. Някъде в нощта пищяха мъже. Избута кучето настрана, завъртя се на хълбок и отново заспа.

На другата сутрин лорд Рамзи изпрати трима ездачи по издигнатия път през блатата, за да извести лорд баща си, че пътят е чист. Одраният мъж на дома Болтън бе вдигнат над Порталната кула, откъдето Смрад беше смъкнал златния кракен на Пайк. Покрай загнилия дъсчен път дълбоко в тинята бяха забили дървени колове. Труповете, набучени на тях, се разлагаха, червени и мокри. „Шейсет и трима — преброи той. — Шейсет и трима са.“ Един го бяха скъсили с половин ръка. На друг бяха натикали свитъка пергамент между зъбите, с все още несчупения восъчен печат.

Три дни по-късно авангардът на войската на Рууз Болтън се проточи през руините и покрай зловещата редица крайпътни стражи: четиристотин конници на Фрей, облечени в синьо и сиво, върховете на копията им лъснаха, щом слънцето проби през облаците. Двама от синовете на стария Уолдър водеха авангарда. Единият беше як мъж с квадратна челюст и мускулести ръце. Другият имаше жадни очи, сближени над острия нос, рядка кафява брада, която едва прикриваше хилавата брадичка, и плешива глава. „Хостийн и Енис.“ Познаваше ги отпреди да научи името си. Хостийн беше бик, трудно го хващаше гневът, но побеснееше ли, ставаше безмилостен и имаше славата на най-свирепия воин от котилото на лорд Уолдър. Енис беше по-стар, по-жесток и по-умен: командир, не прост боец, въртящ меча. И двамата бяха ветерани.

Северняците яздеха плътно след авангарда и опърпаните им знамена плющяха на вятъра. Смрад се загледа в тях, докато преминаваха. Повечето вървяха пеша… и бяха толкова малко. Спомни си голямото воинство, което тръгна на юг с Младия вълк, под вълчището на Зимен хребет. Двайсет хиляди меча и копия бяха тръгнали на война с Роб, или почти толкова, но едва двама от всеки десет се връщаха сега, и повечето от тях бяха мъже на Дредфорт.

В средата на колоната, където беше най-гъсто, яздеше мъж с тъмносива броня върху ватирана туника от кървавочервена щавена кожа. Предпазителите под мишниците бяха изковани във формата на човешки глави, с отворени в предсмъртна агония уста. От раменете му се спускаше розово вълнено наметало, извезано с капки кръв. Дълги ленти червена коприна се вееха от върха на затворения му шлем. „Никой блатен дявол няма да убие Рууз Болтън с отровна стрела“, помисли Смрад, щом го видя. Зад него скърцаше покрит фургон, теглен от шест тежки товарни коня и пазен от стрелци с арбалети, отпред и отзад. Завеси от тъмносиньо кадифе скриваха обитателите му.

По-назад се точеше обозният керван: тежко натоварени фургони с провизии и военна плячка, талиги, возещи ранени и сакати. А в ариергарда — още войници на Фрей. Най-малко хиляда, може би повече: стрелци с лъкове, копиеносци, селяни, въоръжени с коси и криваци, наемни конници и конни стрелци, и още сто рицари, които да го подсилят.