Танц с дракони

„Хора.“ Вонята им изпълваше света. Живи щяха да са колкото пръстите на човешка лапа, но вече ги нямаше. „Мъртви. Свършили. Месо.“ Загърнати в наметала и качулки преди, но вълците бяха разкъсали облеклото им на парцали в страстта си да стигнат до плътта. Тези, на които все още бяха останали лица, бяха с гъсти бради, покрити с лед и замръзнали сополи. Падащият сняг бе започнал да погребва останките им, толкова бледи на фона на черното от разкъсаните наметала и бричове. „Черно.“

На много левги оттам момчето се размърда неспокойно.

„Черно. Нощният страж. Те са от Нощния страж.“

За вълчището бе все едно. Бяха месо. Беше гладен.

Очите на трите вълка грееха жълти. Вълчището люшна глава, после оголи зъби и изръмжа. По-младият мъжкар заотстъпва. „Опашка — разбра той. Но едноокият отвърна с ръмжене и тръгна напред. — Глава. И не се бои от мен, макар да съм дваж по-голям.“

Погледите им се кръстосаха.

Варг!

После двамата връхлетяха един срещу друг, вълк и вълчище, и вече нямаше време за мислене. Светът се сви до зъб и нокът, хвърчеше сняг, докато се търкаляха, въртяха и деряха един друг, а другите вълци ръмжаха и щракаха със зъби около тях. Челюстите му се стегнаха над сплъстена козина, хлъзгава от скреж, на крайник, тънък като суха пръчка, но едноокият задращи към корема му и се изтръгна, превъртя се и скочи върху него. Жълти зъби изщракаха на гърлото му, но той отръска от себе си стария сив братовчед като плъх и след това връхлетя и го събори. Търкаляха се, деряха, ритаха, биеха се, докато и двамата бяха раздрани и свежа кръв обагри снега. Но накрая едноокият вълк легна на гръб и оголи корема си. Вълчището му изщрака още два пъти със зъби, подуши задника му и вдигна крак над него.

Няколко изщраквания, предупредително ръмжене и женската и опашката също се покориха. Глутницата бе негова.

Плячката — също. Тръгна от човек на човек, душеше, докато се спря на най-големия, безлико същество, стиснало черно желязо в една ръка. Другата липсваше, откъсната от китката, чуканът бе овързан в кожа. Кръвта течеше гъста и лепкава от раната на гърлото му. Вълкът я загълта с език, облиза безоката развалина на носа и страните му, после зарови муцуната си в шията му, разпори я и изгълта къс сладко месо. Не помнеше да е ял толкова вкусно месо.

Когато свърши с този, се премести на следващия и изяде най-хубавите късове и от него. Гарвани го гледаха от дърветата, присвити, чернооки и безмълвни по клоните, снегът се сипеше. Другите вълци се примириха с останките от пира му. Старият мъжкар яде пръв, после женската, после опашката. Вече бяха негови. Бяха глутница.

„Не — прошепна момчето, — имаме си друга глутница. Лейди е мъртва и може би Сив вятър също, но някъде все още ги има Рошльо, Нимерия и Дух. Помниш ли Дух?“

Падащият сняг и пируващите вълци взеха да заглъхват. В лицето го лъхна топлина, утешителна като майчини целувки. „Огън — помисли той. — Дим.“ Носът му потрепна от миризмата на печено месо. А след това лесът пропадна и той отново, бе в дългата къща, върнал се в сакатото си тяло и зяпнал огъня. Мийра Тръстиката обръщаше къс месо над пламъците, оставяше го да се запече и зацвърчи.

— Тъкмо навреме — каза му. Бран потърка очи с опакото на ръката си и се изтътрузи до стената да седне. — За малко да проспиш вечерята. Обходникът намери свиня.

Зад нея Ходор ръфаше буца горещо овъглено месо и по брадата му капеше кръв и мазнина. Между пръстите му се вдигаха вейки дим.

— Ходор — мърмореше между хапките, — ходор, ходор.

Мечът му лежеше на пръстения под до него. Джойен Тръстиката отхапваше от своето парче на малки хапки, сдъвкваше всяко късче месо десетина пъти, преди да го глътне.

„Обходникът е убил прасе.“ Студени ръце стоеше до вратата, един гарван бе кацнал на рамото му, и двамата бяха вторачени в огъня. Отражения от пламъците мъждукаха в четирите черни очи. „Той не яде — спомни си Бран. — И го е страх от пламъците.“

— Каза „никакъв огън“ — напомни на водача им.

— Стените скриват светлината, а утрото е близо. Скоро ще тръгнем.

— Какво стана с хората? Враговете зад нас?

— Няма да ви безпокоят.

— Кои бяха те, диваци ли?

Мийра обърна месото да опече другата страна. Ходор дъвчеше, гълташе и си мърмореше тихо и щастливо. Само Джойен като че ли усети какво става, когато Студени ръце извърна глава към Бран.

— Бяха врагове.

„Мъже от Нощния страж.“

— Ти си ги убил. Ти и гарваните. Лицата им бяха целите разкъсани и очите им ги нямаше. — Студени ръце не го отрече. — Те бяха твои братя. Видях. Вълците бяха разкъсали дрехите им, но все пак го разбрах. Наметалата им бяха черни. Като ръцете ти. — Студени ръце не отвърна. — Кой си ти? Защо са ти черни ръцете?

Обходникът загледа дланите си все едно, че изобщо не беше ги забелязвал досега.

— Щом сърцето спре да бие, кръвта на човек изтича до крайниците му и там се сгъстява и съсирва. — Гласът му хриптеше в гърлото, тънък и мършав като него. — Дланите и стъпалата му се подуват и стават черни като пудинг. Останалото от него става бяло като мляко.