Танц с дракони

Лунният сърп надникна през облаците и видяха селото край езерото. За малко да минат право през него — не изглеждаше с нищо по-различно от другите места покрай брега. Затрупаните от снега кръгли каменни къщи можеше лесно да минат за канари или купчини нападали дървета, като онази, дето Джойен беше сбъркал за постройка предния ден — разровиха я, но намериха само счупени клони и изгнили дънери.

Селото беше празно, изоставено от диваците като всички други села, които бяха подминали. Някои бяха изгорени, сякаш обитателите им бяха искали да са сигурни, че няма да могат да докретат обратно, но това се оказа пощадено от огъня. Под снега намериха десетина колиби и дълга къща с покрив от чимове и дебели стени от грубо одялани дънери.

— Поне ще се скрием от вятъра — каза Бран.

— Хо-дор — каза Ходор.

Мийра и брат ѝ помогнаха на Бран да се измъкне от плетения кош.

— Диваците може да са оставили някаква храна — рече тя.

Напразна надежда. В дългата къща намериха само пепел от огнище, подове от здраво отъпкана пръст и студ, който пронизваше до костите. Но поне имаха покрив над главите и дървени стени, които да ги пазят от вятъра. Наблизо течеше поточе, покрито с тънка ледена кора. Лосът я разчупи с копито, за да пие. Щом Бран, Джойен и Ходор се приютиха, Мийра донесе няколко парчета лед, за да ги изсмучат. Топящата се вода бе толкова студена, че Бран потрепери.

Лято не влезе с тях. Бран усещаше вълчия глад като сянка на своя.

— Иди на лов — каза му, — но лоса остави на мира. — Отчасти съжаляваше, че и той не може да тръгне на лов. Навярно щеше да може, по-късно.

Вечерята им бе шепа жълъди, натрошени и смачкани, толкова горчиви, че Бран се задави, докато се мъчеше да ги задържи в стомаха си. Джойен Тръстиката дори не ги опита. По-малък и по-крехък от сестра си, той отслабваше с всеки ден.

— Джойен, трябва да ядеш — каза Мийра.

— После. Сега искам просто да си почина. — Джойен се усмихна отпаднало. — Няма да умра днес, сестро. Обещавам ти.

— За малко не падна от лоса.

— За малко. Студено ми е и съм гладен, нищо повече.

— Яж тогава.

— Жълъди? Коремът и без това ме боли. Само ще стане още по-зле. Остави ме, сестро. Мечтая си за печено пиле.

— Мечтите няма да те нахранят.

— Само тях имаме.

„Само тях.“ Последната храна, която бяха взели от юг, бе свършила преди десет дни. Оттогава гладът вървеше с тях ден и нощ. Дори Лято не можеше да намери дивеч в тези гори. Преживяваха с кестени, жълъди и сурова риба. Горите бяха пълни със замръзнали потоци и студени черни езера, а Мийра я биваше за рибар с нейното тризъбо копие, както повечето хора с кука и връв. Устните ѝ посиняваха от студ, докато се върне при тях с улова си, гърчещ се на зъбците. Но бяха минали три дни, откакто бе уловила последната риба. Коремът на Бран бе толкова празен, че можеше да са три години.

След като изядоха жълъдите, Мийра седна, облегна се на стената и започна да точи камата си. Ходор клечеше до вратата, поклащаше се напред-назад и мърмореше:

— Ходор, ходор, ходор.

Бран затвори очи. Беше твърде студено, за да си говорят, а не смееха да запалят огън. Студени ръце ги бе предупредил да не го правят. „Тези гори не са толкова пусти, колкото мислите — беше казал. — Не знаете какво може да привлече светлината от тъмното.“ Споменът го накара да потръпне.

Сънят не идваше, не можеше да дойде. Вместо него имаше вятър, пронизващ студ, лунна светлина по сняг — и огън. Беше се върнал в Лято, на много левги оттук, а нощта бе наситена с миризмата на кръв. Мирисът бе силен. „Убита жертва, близо.“ Месото все още щеше да е топло. Лига потече между зъбите му, щом гладът се пробуди в него. „Не е лос. Нито сърна.“

Вълчището тръгна към месото, мършава сива сянка, плъзгаща се от дърво на дърво, през езерца от лунна светлина и над гърбици сняг. Вятърът лъхаше около него и менеше посоката си. Изгуби миризмата, намери я, после пак я изгуби. Докато я търсеше, долови далечен звук и ушите му щръкнаха.

„Вълк“, разбра го веднага. Лято застъпва дебнешком към звука, вече нащрек. Много скоро миризмата на кръв се върна, но вече имаше други миризми. Пикня и сухи кожи, курешки, пера и вълк, вълк, вълк. Глутница. Щеше да се наложи да се бие за месото си.

Те също го подушиха. Когато излезе от тъмното на дърветата и пристъпи в опръсканата с кръв поляна, го гледаха. Женската дъвчеше кожен ботуш, в който все още имаше половин крак, но при появата му го пусна. Водачът на глутницата, стар мъжкар с прошарена с бяло муцуна и сляпо око, тръгна да го пресрещне и заръмжа, оголил зъби. Зад него по-млад мъжкар също показа зъбите си.

Светложълтите очи на вълчището попиха гледката наоколо. Кълбо от черва, намотани през един храст и оплетени в клоните му. Пара, вдигаща се от разпран корем, наситена с миризмите на кръв и месо. Глава, взряна невиждаща в рогатата луна, страни, раздрани и разкъсани до кървав кокал, дупки вместо очи, врат, свършващ на раздрано пънче. Локва замръзнала кръв, лъснала червена и черна.