Танц с дракони

Виктарион помнеше боя все едно, че беше вчера. Щитът му беше на парчета, увиснал безполезен от ръката му, тъй че когато дългият меч на Сери блесна надолу, той посегна и го хвана. Младокът обаче се оказа по-силен, отколкото изглеждаше — оръжието му мина през люспестата стомана на ръкавицата на капитана и подплатата под нея и сряза дланта му. „Драскотина от котенце“, каза си след това Виктарион. Изми раната, поля я с кипнал оцет, превърза я и не помисли повече за нея с вярата, че болката ще заглъхне и раната ще се изцери сама с времето.

Но раната забра и Виктарион почна да се чуди дали оръжието на Сери не е било намазано с отрова. Иначе защо отказваше да зарасне? Това го разгневи. Никой истински мъж не убива с отрова. При Рова Кайлин блатните дяволи бяха пускали отровни стрели по мъжете му, но това се очакваше от пропаднали същества като тях. Сери беше рицар, от знатно потекло. Отровата беше за страхливци, жени и дорнци.

— Ако не Сери, кой? — попита той смуглата жена. — Възможно ли е онзи мишок майстерът да прави това? Майстерите знаят заклинания и разни хитрини. Може да ме трови с нещо, да се надява, че ще му позволя да ми отреже ръката. — Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно му изглеждаше. — Вранското око ми го даде това жалко същество. — Юрон беше пленил Кервин край Зеления щит, където той бе служил на лорд Честър, бе гледал гарваните му и бе учил децата му, или може би обратното. А как беше цвърчала мишката, когато един от немите на Юрон го докара на борда на „Желязната лейди“, влачеше го за удобната за целта верига на врата. — Ако това е отмъщението му, не е справедлив към мен. Юрон настоя да го взема, за да не върши пакости с птиците си. — Брат му беше дал и три кафеза с гарвани, за да може Кервин да праща вести за пътуването им, но Виктарион му беше забранил да ги пуска. „Вранското око да кипи и да се чуди.“

Смуглата жена го превързваше с чист лен — тъкмо бе увила ръката му шест пъти, когато Лонгуотър Пайк потропа на вратата и каза, че капитанът на „Скръб“ е дошъл на борда с пленник.

— Казва, че ни е довел магьосник, капитане. Бил го извадил от морето.

— Магьосник? — Възможно ли беше Удавения бог да му е пратил дар, тук, на другия край на света? Брат му Ерон щеше да знае, но Ерон беше видял великолепието на водните палати на Удавения бог под морето, преди да се върне към живота. Виктарион изпитваше здравословен страх от своя бог, както беше редно за всички мъже, но вярваше в стоманата. Сви ранената си ръка, намръщи се, после навлече ръкавицата и стана. — Да го видим този магьосник.

Капитанът на „Скръб“ го чакаше на палубата. Дребен мъж, космат, колкото и грозноват, Спар по рождение. Мъжете му го наричаха Полевката.

— Лорд-капитане — каза, щом Виктарион се появи, — това е Мокоро. Дар за нас от Удавения бог.

Магьосникът се оказа чудовищен мъж, висок колкото Виктарион и дваж по-широк, с корем като балван и рошава костенобяла коса, която растеше около лицето му като лъвска грива. Кожата му беше черна. Не ореховокафява като на обитателите на Летните острови на корабите им лебеди, нито червеникавокафява като на дотракските конни господари, нито с въгленово-пръстения цвят на кожата на смуглата жена, а черна

. По-черна от въглен, по-черна от гагат, по-черна от гарваново крило. „Изгорен — помисли Виктарион. — Като човек, печен на огън докато плътта му се овъгли и запращи и опада димяща от кокалите.“ Огньовете, които го бяха овъглили, още играеха по страните и челото му, а очите му надничаха изпод маска от замръзнали пламъци. „Робски татуировки. Белези на зло.“

— Намерихме го вкопчен в една счупена мачта — каза Полевката. — Бил е десет дни във водата, след като корабът му е потънал.

— Ако е бил десет дни във водата, щеше да е мъртъв или побъркан от пиене на морска вода. — Солената вода беше свята: Ерон Мокра коса и други жреци можеше да благославят мъже с нея и да гълтат шепа-две от време на време, за да укрепи вярата им, но никой смъртен не можеше да пие от дълбокото море дни наред и да се надява да оживее. — Твърдиш, че си чародей? — попита Виктарион пленника.

— Не, капитане — отвърна черният мъж на Общата реч. Гласът му беше толкова дълбок, че сякаш идеше от морското дъно. — Аз съм само един смирен слуга на Р’хлор, Господаря на Светлината.

„Р’хлор. Червен жрец значи.“ Виктарион беше виждал такива мъже в чужди градове, да подклаждат свещените си огньове. Носеха пищни червени халати от коприна и кадифе. Този беше облечен в избелели зацапани със сол дрипи, полепнали по дебелите му крака и провиснали на парцали от торса му… но когато капитанът огледа дрипите по-внимателно, май наистина трябваше да са били червени някога.

— Розов жрец — каза Виктарион.

— Демонски жрец — рече Вулф Едноухия и плю.

— Може халатът му да се е подпалил и да е скочил през борда да го угаси — предположи Лонгуотър Пайк, а екипажът се разсмя. Дори маймуните горе се развеселиха. Забъбриха над главите им, а една се изсра на палубата и оцапа дъските.