Танц с дракони

По-големите, по-тежки и по-бавни кораби поеха за Лис, да продадат пленниците, взети на Щитовете, жените и децата от Града на лорд Хюет и други острови, наред с мъжете, избрали да се предадат вместо да умрат. Виктарион можеше да изпитва само презрение към такива слабаци. Все пак продаването остави горчив вкус в устата му. Взимането на мъж в робство или на женска за солена жена беше обичайно и редно, но хората не бяха кози или пилци да се купуват и продават за злато. Радваше се, че остави продажбата на Ралф Куция, който щеше да използва парите, за да натовари големите му кораби с провизии за дългия и бавен среден етап на изток.

Собствените му кораби се прокраднаха покрай бреговете на Спорните земи, за да натоварят храна, вино и прясна вода във Волантис, преди да обърнат на юг около Валирия. Това беше най-обичайният маршрут на изток и най-тежко натовареният, с плячка за взимане и малки островчета, където можеха да намерят подслон по време на бури, да правят ремонти и да попълват запасите си, ако се наложи.

— Петдесет и четири кораба са твърде малко — каза на смуглата жена, — но не мога да чакам повече. Единственият начин… — Изпъшка, докато тя развиваше превръзката, понеже беше залепнала за раната. Плътта отдолу беше позеленяла и почерняла, където го беше порязал мечът. — Единственият начин да направя това е да изненадам търговците на роби, както направих веднъж при Ланиспорт. Връхлитам от морето и ги размазвам, взимам момичето и бягам, преди волантинците да се окопитят. — Не беше страхливец, но не беше и глупак: не можеше да победи триста кораба с петдесет и четири. — Тя ще ми бъде съпруга, а ти ще си нейната слугиня. — Слугиня без език не можеше да издаде тайни.

Можеше да каже още, но точно тогава дойде майстерът — потропа на вратата на каютата плахо като мишка.

— Влез — викна Виктарион. — И залости вратата. Знаеш защо си тук.

— Да, милорд. — И приличаше на мишка също така със сивия си халат и малките си кафяви мустачки. „Да не би да си мисли, че това му придава по-мъжествен вид?“ Кервин се казваше. Беше много млад, най-много на двайсет и две. — Може ли да видя ръката ви?

„Глупашки въпрос.“ От майстерите имаше полза, но Виктарион не можеше да изпитва друго освен презрение към този Кервин. С гладките си розови бузи, меките ръце и кафявите къдрици приличаше повече на момиче от повечето момичета. Когато дойде на борда на „Желязната лейди“, имаше и малка мазна усмивчица, но една нощ край Каменните стъпала се беше усмихнал на неподходящия мъж и Бъртън Кроткия му беше избил четири зъба. Скоро след това Кервин се беше дотътрил до капитана да се оплаче, че четирима от екипажа го били завлекли в трюма и го използвали като жена.

— Ето как слагаш край на това — каза му Виктарион тогава и заби кама на масата между тях. Кервин я взе — беше твърде уплашен, за да откаже, — но така и не я беше използвал.

— Ръката ми е тука — каза Виктарион. — Гледай колкото щеш.

Майстер Кервин клекна, за да огледа раната по-добре. Дори я подуши, като куче.

— Ще трябва пак да изпусна гнойта. Цветът… милорд, раната не зараства. Може би ще се наложи да ви отрежа ръката.

Вече бяха говорили за това.

— Ако ми я отрежеш, ще те убия. Но първо ще те вържа на перилото и ще подаря задника ти на екипажа. Започвай.

— Ще боли.

— Винаги боли. — „Животът е болка, глупако. Няма радост, освен във водните палати на Удавения бог.“ — Хайде, режи.

Момчето — трудно беше да мисли човек за толкова мек и розов младеж като за мъж — опря острието на камата в дланта на капитана, натисна и дръпна. Гнойта, която бликна, беше гъста и жълта. Смуглата жена сбърчи нос от миризмата, майстерът се задави и дори самият Виктарион усети как кипна стомахът му.

— Срежи по-дълбоко. Изкарай я всичката. Да излезе чиста кръв.

Майстер Кервин натисна по-дълбоко. Този път заболя, но с гнойта потече и кръв, толкова тъмна, че изглеждаше черна на светлината на фенера.

Кръв беше добре. Виктарион изпъшка одобрително. Седеше, без да трепне, докато майстерът бършеше, изстискваше и почистваше гнойта с парчета мек плат, преварен в оцет. Докато приключи, чистата вода в легена беше станала на пенлива супа. Само от гледката можеше да му призлее на човек.

— Махни тая мръсотия и се махай. — Виктарион кимна към смуглата жена. — Тя ще ме превърже.

Момчето си отиде, но вонята остана. Напоследък нямаше измъкване от нея. Майстерът беше предложил да чистят раната на палубата, на свеж въздух и слънчева светлина, но Виктарион го забрани. Екипажът му не биваше да вижда това. Бяха на половин свят от дома, твърде далече, за да им позволи да гледат как железният им капитан ръждясва.

Ръката му пулсираше — тъпа настойчива болка. Стегнеше ли я в юмрук, се изостряше, сякаш нож я пронизваше нагоре. „Не нож, меч. Дълъг меч в ръката на призрак.“ Сери се казваше. Рицар и наследник на Южния щит. „Убих го, но той ме боде и от гроба. От знойните недра на ада, в който го пратих, забива стоманата си в дланта ми и извива.“